ПСИХОЛОГИЯ НА ЧОВЕШКИТЕ ЕВОЛЮЦИОННИ ВЪЗМОЖНОСТИ
Роден в Москва през 1878 г., Успенски е вече признат математик-теоретик и философ, когато започва дългото си “търсене на чудесното”, което го отвежда в Западна Европа, Египет, Индия, Цейлон и Кавказ и го кара да прави безуспешни опити с опиати, пости и дихателни упражнения. Повратна точка е срещата му с Г. И. Гурджиев през 1915 г. От тогава той се посвещава на практическото изучаване на съзнанието на човека.
Успенски живее в Цариград, когато преводът на ранните му книги му донасят грандиозен успех в Съединените Щати. Това го кара да създаде прочутите си лекционни серии и изучаващи групи в Лондон и Ню-Йорк, посещавани от някои измежду най-уважаваните интелектуалци на деня. "Психология на човешките еволюционни възможности", завършена късо време преди смъртта му през 1947 г., е най-ясното изложение на неговите необикновени възгледи и методи.
От години на ред започнах да поличавам писма от читатели на мои книги. Всички тези писма съдържаха един въпрос: какво съм правил след написването на книгите си през 1910 1912, но публикувани в Англия през 1920 г.
Не бих могъл да отговоря на тези писма. Биха били нужни цели книги дори само да се опитам да направя това. Живеещите в Лондон, които ми писаха, поканих на лекционните курсове, уредени за тях. В тези лекции се опитах да отговоря на въпросите им и да им обясня какво съм правил след написването на двете си книги и какво беше направлението на работата ми.
През 1934 г. Написах пет предварителни лекции, които даваха общи идеи за това, което преподавах, а също и за насоките, в които известен брой хора работеха с мен. Да се изложи всичко това в една, а дори в две или три лекции, беше невъзможно. Затова винаги предупреждавах хората, че няма полза от прослушването на една или две лекции, но че само пет или по-добре десет лекции биха могли да дадат идея за направлението на моята работа. Настоящите лекции водят началото си от това време и от тогава насам често съм ги коригирал и преписвал.
Реших, че общото подреждане не е задоволително. Пет лекции бяха четени в мое присъствие или без мен, слушателите мижеха да задават въпроси и ако се опитваха да следват даваните им съвети и наставления, отнасящи се главно за самонаблюдението и известна самодисциплина, бързо постигаха съвсем задоволително разбиране за това, което бях постигнал.
Разбира се, винаги съзнавах, че пет лекции са недостатъчни и в разговорите, които ги следваха, доразвивах и доразширявах издиганите в лекциите идеи, опитвайки се да покажа на хората собствената им позиция по отношение на Новото познание.
Установих, че главната трудност за най- голямата част от хората беше, да схванат, че наистина са чули нови неща, т.е. неща, които никога преди това не бяха чували. Те не си даваха сметка за това пред себе си, но се опитваха да противоречат в умовете си на излаганите пред тях идеи и да превеждат това, което чуваха на техния обикновен език, каквото и да се случеше то да бъде. А това, разбира се, беше извън намеренията ми.
Зная, че не е лесно за тях да схванат, че нещата, които чуват, са нови. Ние сме така навикнали на стари мелодии и стари мотиви, че от дълго време сме престанали да се надяваме, че може да има нещо ново. И когато чуваме нови неща, считаме ги за стари или мислим, че могат да бъдат обяснени чрез стари неща. Наистина, трудна задача е да се схване възможността и необходимостта от съвсем нови идеи и е нужно известно време за преоценка на всички обикновени стойности.
Не мога да гарантирам, че още от самото начало ще чуете ново неща, т.е. нови идеи, които никога не сте чували; но ако сте търпеливи, скоро ще започнете да ги забелязвате и в такъв случай ви желая да не ги пропускате и да не се опитвате да ги интерпретирате по стар маниер.
Ще говоря за изучаването на психологията, но ви предупреждавам, че психологията, за която говоря, е твърде различна от всичко, което познавате под това име.
В началото трябва да кажа, че практически никога в историята психологията не е стояла на толкова ниско ниво, както понастоящем. Тя е загубила всякакъв допир с произхода си и назначението си, така че сега е трудно да се дефинира думата "психология", т.е. да се каже какво е психологията и какво изучава. И това става въпреки факта, че в историята никога е нямало толкова много психологически теории и публикации, колкото сега.
Понякога психологията е наричана нова наука. Това е съвсем погрешно. Психологията е може би най-старата наука и за нещастие в най-съществените си черти тя е забравена наука. За да се разбере как може да бъде дефинирана психологията, е необходимо да се схване, че тя с изключение на модерните времена никога не е съществувала под собствено име. По една или друга причина психологията винаги е била подозирана в погрешни или подривни тенденции – религиозни, политически или морални – и е употребявала различни маскировки.
От хилядолетия психологията е съществувала под името на философията. В Индия всички форми на йога, които са по същество психология, са описани като една от шестте философски системи. Ученията на суфите, които са също психологически, са считани отчасти за религиозни и отчасти за метафизични. В Европа дори съвсем наскоро, в последните десетилетия на 19 век много работи по психология бяха отнесени към философията. И въпреки факта, че почти всички раздели на философията, като логика, теория на познанието, етика, естетика, се отнасят до работата на ума или сетивата на човека, психологията беше считана за по-нискостояща от философията и за свързана само с по-ниските черти на човешката природа.
Паралелно със съществуването си под името на философията психологията съществуваше дори за по-дълго време свързана с една или друга религия. Това не значи, че религията и психологията са били някога едно и също нещо, или че фактът на свързване между двете е бил познаван. Но без съмнение почти всяка позната религия (разбира се, не говоря тук за модерните фалшиви религии) е развивала едно или друго психологическо изучаване, често свързано с известна практика, така че изучаването на религията много често е включвало в себе си изучаването на психологията.
Има много прекрасни работи по психология в съвсем ортодоксална религиозна литература от различни страни и епохи. Например в ранното Християнство има сбирка от книги на различни автори под общото име "Филокалия", използвана в наше време от източната църква, особено за обучение на монасите.
През времето, когато психологията е била свързана с философията и религията, е съществувала и под формата на изкуство. Поезията, драмата, скулптурата, танцът, дори архитектурата, са били използвани за предаване на психологическо познание. Например готическите катедрали са били в главното си значение работи на психологията.
В античността, преди философията, религията и изкуството да се обособят в отделните си форми, както се ги познаваме, психологията е съществувала под формата на Мистерии, както например в Древен Египет и Древна Гърция.
По-късно, след изчезването на Мистериите, психологията е съществувала под формата на символични учения, понякога свързани с религията на епохата, понякога – не, например астрология, алхимия, магия; по-модерните – масонство, окултизъм и Теософия.
Тук е необходимо да отбележим, че всички психологически системи и учения за общодостъпно изучаване и скрити или маскирани, могат да бъдат разделени на две категории:
Първо: системи, които изучават човека такъв, какъвто го откриват, какъвто допускат или си въобразяват, че е той. Модерната "научна" психология или това, което е познато под това име, принадлежи към тази категория.
Второ: системи, изучаващи човека не от гледище на това какво той е и какво той изглежда, че е, но от гледище на това какво той може да стане, т.е,. от гледище на неговата възможна еволюция.
Системите от втората категория са в действителност първичните или във всеки скучай най-старите и само те могат да обяснят забравения произход и значение на психологията.
Когато разберем важността на изучаването на човека от гледище на възможната му еволюция, ще разберем, че първият отговор на въпроса какво е психологията, би бил. Че тя е изучаването на принципите, законите и фактите на човешката възможна еволюция.
В тези лекции ще говоря само от тази гледна точка.
Първият ни въпрос ще бъде какво представлява човешката еволюция и вторият – има ли специални условия, необходими за нея.
Относно обикновените модерни становища за произхода на човека и неговата предшестваща еволюция веднага трябва да кажа, че не могат да бъдат възприети. Трябва да схванем, че нищо не знаем за произхода на човека и нямаме доказателства за човешката физическа или умствена еволюция.
Относно праисторическия човек или създанията, подобни по вид на човека и същевременно достатъчно различни от него, чиито кости са намирани по някога в пластовете от ледниковия или предледниковия период, можем да допуснем възможното становище, че тези кости са на някакво същество, съвсем различно от човека, което е умряло преди много дълго време. Отричайки предшестващата еволюция на човека, трябва да отречем и неизбежността на бъдещата механична еволюция на човека, т.е. еволюция, ставаща от само себе си съобразно законите на наследствеността и селекцията и без съзнателните усилия и разбирането от страна на човека за неговите еволюционни възможности.
Основната ни идея беше, че човекът, такъв, какъвто го знаем, не е съвършено същество, че природата го развива само до известна степен и го оставя да се развива по-нататък чрез собствените си усилия и открития, или да живее и умре такъв, какъвто е бил роден, или да дегенерира и изгуби способността си за развитие.
Еволюцията на човека в този случай ще означава развитието на някои вътрешни качества и черти, които обикновено остават неразвити и не могат да се развият от само себе си.
Опитът и наблюдението показват, че това развитие е възможно само при известни определени условия с известен вид усилия от страна на самия човек и с достатъчна помощ от ония, които за започнали подобна работа от по-рано и вече са достигнали известна степен на развитие, или поне до известно познание на методите.
Трябва да започнем с утвърждаването на идеята, че без усилия еволюцията е невъзможна, без помощ тя е също невъзможна.
След това трябва да разберем, че в процеса на развитието човекът трябва да стане различно същество и трябва да научим и разберем в какъв смисъл и в каква насока човек трябва да стане различно същество, т.е. какво значи различно същество.
После трябва да разберем, че всички хора не могат да се развият и да станат различни същества. Еволюцията е въпрос на много усилия и по отношение на масата на човечеството тя е рядко изключение. Може да звучи странно, но трябва да се схване, че тя е не само рядка, но става все по-рядка и по-рядка.
Много въпроси естествено възникват от предшестващите твърдения:
Какво значи, че в процеса на еволюцията човек трябва да стане различно същество?
Какво значи различно същество?
Какви вътрешни качества и черти могат да бъдат развити в човека и как може да бъде постигнато това?
Защо не могат всички хора да се развият и да станат различни същества? Защо е тази неправда?
Отговорът е много прост: защото те не желаят това. Защото те не знаят това и не ще разберат без дълга подготовка какво означава, дори ако са слушали за него.
Главната идея е, че за да стане човек различно същество, трябва да желае това много силно и за доста дълго време. Преходното или смътното желание, основано на незадоволството от външните условия, не ще създадат достатъчен импулс.
Еволюцията на човека зависи от разбирането му како може да постигне и какво трябва да направи за това.
Ако човек не желае това или не го желае достатъчно силно и не прави необходимите усилия, той никога не ще се развие. В това няма неправда. Защо човек би имал това, което не желае? Ако той беше насилен да стане различно същество тогава, когато е доволен от състоянието си, това би било неправда.
Сега нека се запитаме какво означава различно същество. Ако прегледаме всички материали, отнасящи се до този въпрос, които можем да намерим, ние срещаме твърдението, че ставайки различно същество, човек придобива много нови качества и сили, които преди това не притежава. Това е общо твърдение, което намираме във всички видове системи, приемащи идеята за психологическото или вътрешното израстване на човека.
Но това е недостатъчно, дори и най-подробните описания на тези сили не ще ни помогнат по никой начин да разберем как се появяват те и от къде идват.
Тук е липсващото звено на обикновените познати теории, а дори и на онези, споменати вече от мен, които са основани на идеята, че е възможна еволюцията на човека.
Истината лежи във факта, че преди придобиването на нови способности и сили, които човек не познава и не притежава сега, той трябва да придобие способности и сили, които също не притежава, но които приписва на себе си, т.е. мисли, че ги познава и че може да ги използва и контролира.
Това е липсващото звено и то е най-важният пункт.
По пътя на еволюцията, както е описан до тук, т.е. път, основан на усилие и помощ, човек трябва да придобие способности, които мисли, че вече притежава, но с това се самоизмамва.
За да се разбере това по-добре и за да се узнае какви са тези съвсем нови и неподозирани способности и сили, които човек може да придобие, а също и онези, които той си въобразява, че притежава, трябва да започнем с общото познание на човека за себе си.
И тук веднага стигаме да много важен факт:
Човекът не познава себе си.
Той не познава собствените си ограничения и възможности. Дори не знае до каква голяма степен не познава себе си.
Човекът е изработил много машини и знае, че сложната машина се нуждае понякога от продължаващо с години грижливо изучаване, преди да може да бъде използвана или контролирана. Но той не прилага това познание относно себе си, макар че самият той е много по-сложна машина от всяка машина, която е изобретил.
Той има всевъзможни погрешни идеи относно себе си. Най-напред той не схваща, че е действително машина.
Какво значи че човек е машина?
Това значи, че той няма независими движения отвън или в себе си. Той е машина, която е пусната в движение чрез външни влияния и външни въздействия. Всичките му движения, действия, думи, идеи, чувства, настроения, мисли, са произведени от външни влияния. Сам по себе си той е истински автомат с известен запас от миналите си опитности и известно количество резервна енергия.
Трябва да разберем, че човек не може да направи нищо.
Но той не схваща това и приписва на себе си способността да прави. Това е първото невярно нещо, което човек си приписва.
Това трябва да бъде разбрано много ясно. Човек не може да прави. Всичко, което той мисли, че прави, в действителност се случва. То се случва точно тъй, както "вали дъжд" или "снегът се топи". В английския език няма безлични глаголни форми, които могат да бъдат употребени по отношение на човешки действия, така че трябва да продължаваме да казваме, че човек мисли, чете, пише, обича, мрази, започва война, борби и т.н. В действителност всичко това се случва.
Човек не може да се движи, да мисли или говори по свое собствено съгласие. Той е марионетка, тласкана тук и там чрез невидими нишки Ако разбере това, може да научи повече за себе си и е възможно тогава нещата да започнат да се изменят за него. Но ако не може да схване и разбере своята пълна механичност или не желае да я възприеме като факт, не може да научи нищо повече и нещата не могат да се променят за него.
Човек е много особена машина, която при правилни условия и чрез правилно трениране може да узнае, че е машина и след като е схванал това напълно, може да открие начините да престане да бъде машина.
Най-напред човек трябва да узнае, че той не е един, множество. Той няма един постоянен и неизменен Аз или Его. Той е винаги различен. В даден момент е един, в следващия момент е друг, после трети... и така почти без край.
Илюзията за цялост или единство е създадена в човека първо чрез усещането за едно физическо тяло, чрез името му, което в нормални случаи не се променя, и трето – чрез броя механични навици, вкоренени в него чрез възпитанието или придобити по подражание. Имайки винаги същите физически усети, чувайки винаги същото име и забелязвайки в себе си същите навици и наклонности, които е имал преди, той вярва, че е винаги същият.
В действителност няма единство в човека, там няма контролиращ център, постоянен Аз или Его.
Такава е общата картина на човека. Всяка мисъл, всяко усещане, възприятие, обич, ненавист е едно Аз. Тези Азове са несвързани и некоординирани помежду си. Всеки от тях зависи от промяната на външните условия и впечетленията.
Някои от тях механично следват след някои други и някои се появяват винаги придружени от други, но в това няма никакъв ред, нито система.
Има известни групи Азове, които са естествено свързани. Ще говорим за тези групи по-късно. За сега трябва да се опитаме да разберем, че има групи Азове, свързани чрез случайни асоциации, случайни спомени или съвсем въображаеми подобия.
Всеки от тези Азове представлява във всеки момент много малка част от нашия "мозък" или "интелигентност", но всеки от тях се представя като цялото. Когато човек казва "Аз", това звучи като ако той обозначава своята цялост, но в действителност даже когато той самият мисли така, това е само преходна мисъл, преходно настроение или желание. До един час той може напълно да го забрави и със същото убеждение да изрази противоположното мнение, становище, интереси. Най-лошото от всичко е, че човек не си спомня това. В най-голямата част от случаите той вярва в последния Аз, който е изразил себе си през това време, докато този Аз трае: т.е. до тогава, докато друг Аз, понякога съвсем несвързан с предшестващия, не изрази своето мнение или своето желание по-високо от първия.
Сега нека се обърнем към два други въпроса:
Какво значи развитие? И какво значи човек да може да стане различно същество? Или с други думи, каква промяна е възможна в човека и как и кога тази промяна започва?
Казано беше, че промяната ще започне с онези сили и способности, които човек си приписва, но в действителност не притежава. Това значи, че преди човек да може да придобие някакви нови сили и способности, той трябва действително да развие в себе си онези качества, които мисли, че притежава, и относно които има най-големите илюзии.
Развитие не може да започне на основата на самоизлъгването. Човек трябва да знае какво има и какво няма. Това значи, че той трябва да схване, че не притежава вече описаните качества, които си приписва, т.е. способност да прави, индивидуалност или единство, постоянно Его и в добавка – Съзнание и Воля.
Необходимо е човек да знае това, защото докато смята, че притежава тези качества не ще прави правилни усилия да ги придобие, точно както не ще купи скъпи неща и няма да плати висока цена за тях, ако мисли, че вече ги притежава.
Най-важното и най-заблуждаващото от тези качества е съзнанието. И промяната в човека започва с промяната в разбирането му за значението на съзнанието и след това с постепенното придобиване на контрол над съзнанието.
Какво означава съзнание?
В действителност съзнанието е "особен вид усещане" за самия себе си, усещане на това какво човек е, къде е, какво знае, какво не знае и т.н.
Единствено човек сам може да знае дали е "съзнателен" в даден момент или не. Това беше доказано преди доста време от известно направление на мисълта в европейската психология, която разбра, че единствено самият човек може да знае някои неща по отношение на себе си.
Приложено към въпроса за съзнанието, това значи, че единствено човек сам може да знае дали съзнанието ми съществува в даден момент или не. Това означава, че присъствието или отсъствието на съзнание у човека не може да бъде доказано чрез наблюдения върху външните му действия. Този факт беше утвърден отдавна, но важността му не беше никога напълно разбрана, защото той винаги беше свързан с разбирането на съзнанието като умствен процес или умствена активност. Ако човек разбира, че до момента на това осъзнаване той не е бил съзнателен и после забравя това осъзнаване, или даже да го помни, това не е съзнание. То е само спомен за силно осъзнаване.
Сега искам да привлека вниманието ви към друг факт, който липсва на всички модерни психологични школи. Това е фактът, че съзнанието в човека, каквото и да означава то, никога не остава в едно и също състояние. То е на едно или друго ниво. Най-високите моменти на съзнанието създават паметта. Други моменти човек просто не си спомня. Това повече от всичко друго създава в човека илюзията за непрекъснато съзнание или непрекъснато усещане. Някои от модерните психологически школи отричат напълно съзнанието, отричат дори необходимостта от такъв термин, но това е просто екстравагантност от криво разбиране. Други школи, ако те могат да бъдат назовани с това име, говорят за състояние на съзнанието, като под това разбират мисли, чувства, двигателни импулси и усещания. Това е основано на голямата грешка от смесването на съзнанието с психичните функции. Относно това ще говорим по-късно.
В действителност съвременната мисъл в болшинството случаи все още се обляга на старото схващане, че съзнанието няма степени. Макар и негласно, възприемането на тази идея, въпреки че тя е противоречала на много от по-късните открития, е спирало много от възможните наблюдения върху измененията на съзнанието.
Факт е, че съзнанието има ясно забележими и достъпни за наблюдение степени, напълно сигурно забележими и достъпни за наблюдение от човека в самия себе си.
Първо, там има продължителност: колко дълго човек е бил съзнателен.
Второ, честотата на появата: колко често човек е ставал съзнателен.
Трето, степен на проникване: за какво човек е бил съзнателен, което може да се изменя много с растенето на човека.
Ако схванем само първите две, ще бъдем способни да разберем идеята за възможната еволюция на съзнанието. Тази идея е свързана с най-важния факт, много добре познат на старите психологически школи, подобни например на авторите на "Филокалия", но напълно липсващи в европейската философия и психология през последните две-три столетия. Това е фактът, че съзнанието може да бъде направено непрекъсващо се и контролируемо чрез специални усилия и специално изучаване.
Ще се опитам да обясня как съзнанието може да бъде изучавано. Вземете часовник и гледайте голямата стрелка, опитвайте се да запазите усещането за самия себе си и съсредочавайки се на мисълта "Аз съм Пьотр Успенски", "Аз съм сега тук". Опитвайте се да не мислите за нищо друго, просто следвайте движението на голямата стрелка и пазете усещането за себе си, за името си, за съществуването си и за мястото, където сте. Изгонвайте всички други мисли.
Ако сте упорити, ще можете да направите това за около две минути. Това е границата на вашето съзнание. И ако се опитате да повторите опита скоро след това, ще откриете, че той е по-труден от първия път. Този опит показва, че човек в естественото си състояние може с голямо усилие да бъде съзнателен за един обект (за себе си) в течение на две минути или по-малко време.
Най-важното заключение, което човек може да си извади, след като е направил опита по правилен начин, е, че човек не е съзнателен за себе си. Илюзията, че той е съзнателен за себе си е създадена от паметовия и мисловния процеси.
Например, човек отива на театър. Ако той е привикнал на това, не е особено съзнателен за пребиваването си в театъра, докато се намира там; може да гледа и наблюдава намиращите се там неща, да се наслаждава на представлението или да не го харесва, да си го припомня, да си помня хората, които е срещал и т.н.
Когато се върне в дома си, той си спомня, че е бил на театър и сигурно си мисли, че е бил съзнателен, докато е бил там. Така той не се съмнява относно съзнанието си и не схваща, че съзнанието му може да бъде напълно отсъстващо, докато той все още може да действа разумно, да мисли, да наблюдава.
В общи линии човек ома възможността за четири състояния на съзнанието. Те са: сън, будно състояние, самосъзнание и обективно съзнание.
Но макар че има възможността за тези четири състояния на съзнанието, човек фактически живее само в две състояния: една част от живота му преминава в сън и друга част – в това, което е наречено будно състояние, въпреки че в действителност неговото "будно състояние" се различава твърде малко от съня.
В обикновения живот човек не знае нищо за обективното съзнание и никакви опити в тази насока не са възможни. Третото състояние или самосъзнанието човек си го приписва, т.е. той вярва, че го притежава, макар че в действителност може да бъде съзнателен за себе си само в много редки мигове и дори тогава не го съзнава, защото не знае какво би включвало то, ако действително го притежаваше. Тези проблясъци от съзнанието идват в изключителни моменти, във високо емоционални състояния, в моменти на опасност, в нови и неочаквани положения и условия, или понякога в съвсем обикновени моменти, когато нищо особено не се случва. Но в своето "обикновено" или "нормално" състояние човек няма никакъв контрол над тях.
По отношение на обикновената ни памет ние в действителност си спомняме само моменти от съзнанието, макар че не разбираме, че това е така.
Какво представлява паметта в технически смисъл и различните видове памет, които притежаваме, ще обясня по-късно. Сега искам да обърнете вниманието си към вашите собствени наблюдения на паметта. Ще забележите, че си спомняте различно нещата. Някои от тях си спомняте съвсем живо, някои – доста смътно, а други – никак. Само знаете, че те са се случили.
Ще бъдете много изненадани, когато разберете колко малко в действителност си спомняте. И това е така, защото си спомняте само моментите, в които сте били съзнателни.
И така, по отношение на третото състояние на съзнанието можем да кажем, че човек има случайни моменти на самосъзнание, оставящи живи спомени за придружаващите ги условия, но той няма контрол над тях. Те идват и си отиват от само себе си, бидейки контролирани от външните условия и случайни асоциации или емоционално наситени спомени.
Повдига се въпросът: възможно ли е да се придобие контрол над тези бързопреходни моменти на съзнание да се призовават по-чести и да се задържат по-дълго, или дори да се направят постоянни?
С други думи, възможно ли е човек да стане съзнателен?
Това е най-важната точка и трябва да бъде разбрана от самото начало на изучаването ни, че тази точка, дори и само на теория липсва във всички съвременни психологически школи без изключение.
Чрез определени методи и правилни усилия човек може да добие контрол на съзнанието и може да стане съзнателен за себе си с всичко, което се включва в това. А какво включва – в сегашното си състояние не можем дори да си въобразим.
Само след разбирането на тази точка става възможно изучаването на психологията.
Това изучаване трябва да започне с откриването на пречките за съзнанието, намиращо се в нас, защото съзнанието може да започне да расте само когато поне някои от тези пречки са отстранени.
В следващите лекции ще говоря за тези пречки, най-голямата от които е невежеството ни за самите нас и погрешното ни убеждение, че се познаваме до известна степен и че можем да бъдем сигурни в себе си, когато в действителност съвсем не се познаваме и не можем да бъдем сигурни в себе си и за най-малките неща.
Сега трябва да разберем, че психологията в действителност значи себеизучаване. Това е втората дефиниция на психологията.
Човек не може да изучава психологията както например астрономията, т.е. отделно от себе си. И в същото време човек трябва да се себеизучава точно както се проучва всяка нова и сложна машина. Човек трябва да познава частите на тази машина, главните й функции, условията за правилна работа, причините за неправилна работа и много други неща, които е трудно да се опишат без употребата на специален език, а последният е също необходимо да се знае, за д бъде човек способен да изучава машината.
Човешката машина има седем различни функции:
Мислене (или интелект)
Чувстване (или емоции)
Инстинктивна функция (цялата вътрешна работа на организма)
Двигателна функция (цялата външна работа на организма, движението в пространството и т.н.
Секс (функцията на двата принципа – мъжкия и женския – във всичките им прояви
Освен тези пет има още две функции, за които нямаме име в обикновения език и които се появяват само в по-високи състояния на съзнанието: едната е по-висока емоционална функция, която се проявява в състояние на самосъзнание, а другата е по-висока умствена функция, която се появява в състояние на обективно съзнание. Тъй като не сме в тези състояния на съзнанието, не можем да изучим тези функции, нито да експериментираме с тях и можем да научим нещо за тях само косвено от онези, които са ги достигнали или експериментирали.
В религиозната и ранната философска литература на разни народи има много намеци за по-високите състояния на съзнанието и за по-високите функции. Това, което създава допълнителна трудност за разбирането на тези намеци е, че при тях липсва разделяне на по-високите състояния на съзнанието. Това, което е наречено самадхи или екстазно състояние, озарение, или в по-нови трудове – космично съзнание, може да се отнася или за опитност в областта на самосъзнанието, или за опитност в областта на обективното съзнание. Може да изглежда странно, но ние имаме повече материал за преценка на най-високото състояние, т.е. обективното съзнание, отколкото за междинното състояние – самосъзнанието, макар че обективното съзнание може да дойде само след самосъзнанието.
Самоизучаването трябва да започне с изучаването на четирите функции: мислене, чувстване, инстинктивна функция, двигателна функция. Половите функции могат да бъдат само много по-късно, когато първите четири функции са достатъчно добре разбрани. В противоположност на становищата на някои съвременни теории половата функция е в действителност последна, т.е. тя се появява в живота по-късно, едва след като първите четири функции са вече напълно проявени и е обусловена от тях. Следователно изучаването на половата функция може да бъде ползотворно само когато първите четири са напълно познати. Същевременно трябва да бъде разбрано, че всяка сериозна нередност или аномалия в половата функция прави себеразвитието и дори себеизучаването невъзможно.
Сега трябва да се опитаме да разберем четирите главни функции.
Смятам, че ви е ясно какво наричам мисловна или интелектуална функция. Тук са включени всички умствени процеси: съзнаване на впечетления, образуване на представи и понятия, разсъждение, сравнение, отрицание, образуване на думите, речта, въображението и т.н.
Втората функция е чувстването или емоциите: радост, скръб, страх, учудване и т.н. Даже ако сте сигурни, че ви е ясно как и в какво емоциите се различават от мислите, бих ви посъветвал да проверите всичките си становища по отношение на това. Ние смесваме мисли и чувства в обикновеното си говорене, но още от започването на себеизучаването ясно да знаем да разграничаваме всяко от тях.
По-дълго време ще е нужно за разбирането на следващите две функции – инстинктивната и двигателната – защото няма система в обикновената психология, където те да са правилно описани и разделени.
Думите "инстинкт", "инстинктивен" се използват с погрешен смисъл и много често без смисъл. В частност като инстинкт са описвани външни функции, които в действителност са двигателни и понякога емоционални.
Инстинктивната функция включва в себе си четири различни вида функции:
Цялата вътрешна работа на организма, т.нар. физиология; храносмилане и асимилация, дишане, кръвообращение, цялата работа на вътрешните органи, строежа на нови клетки, изхвърлянето на отпадъчните продукти, работата на жлезите с вътрешна секреция и т.н.
Тъй наречените пет сетива: зрение, вкус, мирис, осезание, слух и всички други индиферентни усещания – тегло, температура, сухота, влажност и др., които сами по себе си са нито приятни, нито неприятни.
Всички физически емоции, т.е. всички приятни или неприятни физически усещания, всички видове болка, неприятни вкусове, мириси, всички видове физически удоволствия, например приятен мирис и т.н.
Всички рефлекси, дори най-сложните, като смях, прозяване, всички видове физическа памет, като памет за вкус, мирис, болка, които са в действителност вътрешни рефлекси.
Двигателната функция включва в себе си всички външни движения като вървене, писане, говорене, хранене и запаметяването им. Към двигателните функции принадлежат също и онези движения, които в обикновения език се наричат инстинктивни, например хващането на падащ предмет без мислене.
Разликата между инстинктивната и двигателната функция е много ясна и лесно може да бъде разбрана, ако човек само си спомни, че всички инстинктивни функции без изключение са ни присъщи и че не е необходимо да се заучават, за да се използват, докато от друга страна някои от двигателните функции не са ни присъщи и трябва да се заучават, както детето се учи да върви, или както човек се учи да пише или рисува.
Освен тези нормални двигателни функции съществуват още някои странни двигателни функции, представляващи безполезна работа за човешката машина, без предназначение в природата, но заемащи доста широко място в човешкия живот и изразходващи голямо количество от енергията на човека. Те са: образуване на сънищата, въображение, бленуване, говорене с някого, всяко говорене за самото говорене и изобщо всички неконтролирани и неконтролируеми прояви. Четирите функции – интелектуална, емоционална, инстинктивна и двигателна, трябва да бъдат разбрани във всичките им прояви и след това да бъдат наблюдавани от човек в самия себе си. Такова себенаблюдение, т.е. на правилна основа, с предварително разбиране на състоянието на съзнанието и на различните функции представлява основата на себеизучаването, т.е. началото на психологията.
Много важно е да се напомни, че при наблюдението на различните функции е полезно да се наблюдава същевременно и отношението им към различните състояния на съзнанието.
Нека да разгледаме трите състояния на съзнанието – сън, будно състояние и възможните проблясъци на самосъзнание и четирите функции – мислене, чувстване, инстинктивна и двигателна. Всичките четири функции могат да се проявят в съня, но проявите им са разхвърлени и несвързани, те не могат да бъдат използвани по никакъв начин, разгръщат се спонтанно. В състоянието на будно съзнание или относително съзнание те могат до известна степен да служат за ориентация. Резултатите им могат да бъдат проверявани, сравнявани, коригирани, и въпреки че те могат да създадат много илюзии, все още в обикновеното си състояние ние не разполагаме с друго средство и трябва да боравим с тях както можем. Ако знаехме количеството на погрешните наблюдения, теории и умозаключения, направени в това състояние, бихме престанали съвсем да вярваме на себе си. Но хората не разбират колко измамни могат да бъдат теориите и наблюденията им и продължават да вярват в тях. Това им пречи да наблюдават редките моменти, когато функциите им се проявяват във връзка с проблясъците на третото състояние на съзнанието, т.е. на самосъзнанието.
Всичко това означава, че всяка от четирите функции може да се прояви във всяко от трите състояния на съзнанието. Но резултатите са съвсем различни. Когато се научим да наблюдаваме тези резултати и различието им, ще разберем правилното отношение между функциите и състоянието на съзнанието.
Но преди да разгледаме разликата на една функция по отношение на състоянието на съзнанието, е необходимо да разберем, че човешкото съзнание и човешките функции са съвсем различни неща, от различно естество, зависещи от различни причини и едното може да съществува без другото. Функциите могат да съществуват без съзнанието и съзнанието може да съществува без функциите.
Продължавайки нашето изучаване на човека, сега трябва да говорим с повече подробности за различните състояния на съзнанието.
Както вече казах, има четири състояния на съзнанието, възможни за човека – сън, будно съзнание, самосъзнание и обективно съзнание, но той живее само в две – отчасти в сън и отчасти в това, което е наречено будно съзнание – както ако той има четириетажен дом, но живее само на двата по-ниски етажа.
Първото или най-ниското състояние на съзнанието е сънят. Това е чисто субективно и пасивно състояние. Човек е обграден от съновидения. Всичките му психични функции работят без посоки. В сънищата няма логика, нито последователност, ни причина, ни резултат. Чисто субективни картини или отражения на смътни усети в същия момент, като звуци, достигащи до спящия човек, усети, идващи от тялото, леки болки, усети от мускулно напрежение – плуват през ума, оставяйки само много слаба следа в паметта (по-често съвсем не оставят).
Втората степен на съзнанието идва, когато човек се събуди. Това второ състояние, в което сме сега, т.е. в което работим, говорим, въобразяваме се за съзнателни същества, често го наричаме будно съзнание, но в действителност то би трябвало да бъде наречено буден сън или относително съзнание. Последният термин ще бъде обяснен по-късно.
Тук е необходимо да разберем, че първото състояние на съзнанието, т.е. сънят, не изчезва, когато второто състояние идва, т.е. когато човек се събужда. Сънят си остава там с всичките съновидения и впечетления, само че към него се прибавя едно по-критично отношение към собствените впечетления, по-свързани мисли, по-дисциплинирани действия. Поради живота на впечетленията, желанията и чувствата, особено чувството за невъзможност, което изцяло липсва в съня, сънищата стават невидими, както стават невидими Луната и звездите в светлината на Слънцето. Но те всички са там и често влияят върху мислите, чувствата и действията ни – понякога даже повече, отколкото възприятията ни в момента.
Във връзка с това веднага трябва да кажа, че няма термин за това, което е наречено в съвременната психология "подсъзнание" или "подсъзнателен ум". Това са просто погрешни изводи, погрешни термини, които нищо не значат и не се отнасят до реални факти. В нас няма нищо постоянно подсъзнателно, защото няма и нищо съзнателно; и в нас няма "подсъзнателен ум" по простата причина, че няма също "съзнателен ум". По-късно ще видите как се допуска тази грешка и как тази погрешна терминология се е утвърдила и е станала общоприета.
Но нека се върнем към състоянията на съзнанието, които реално съществуват. Второто е будният сън или относителното съзнание.
Първото, както казах, е чисто субективно състояние, второто е по-малко субективно; човек вече различава "аз" и "не аз" в смисъла на своето тяло и предметите, различни от тялото му и може да се ориентира сред тях и да знае тяхното положение и качества. Но не може да се каже, че човек се е събудил в това състояние, защото е твърде силно повлиян от сънищата и в действителност живее повече в сънуване, отколкото в будност. Всички абсурдности и противоречия на хората и на човешкия живот изобщо стават обясними, когато хората схванат, че живеят в сън, правят всичко в сън и не знаят, че са спящи.
Полезно е да се напомни, че това е вътрешното значение на много учения. Най-добре познато за нас е Християнството или Евангелското учение, в което идеята, че хората живеят в сън и трябва най-напред да се събудят, лежи в основата на всички обяснения на човешкия живот. Тази идея се разбита много рядко правилно; обикновено се приема буквално.
Но въпросът е: как може човек да се събуди?
Евангелското учение изисква събуждането, но не казва как човек да се събуди.
Психологическото изучаване на съзнанието показва, че само когато човек разбере, че е заспал, може да се каже, че е готов да се събуди. Никога не може да бъде събуден, без първо да разбере, че е заспал.
Състоянията сън и буден сън са единствените две, в които човек живее. Другите две възможни състояния стават достъпни само след трудна и продължителна борба.
Ние изобщо мислим, че притежаваме самосъзнание, т.е. че сме съзнателни за себе си или във всеки случай, че можем да бъдем съзнателни за себе си във всеки момент, когато пожелаем, но истината е, че самосъзнанието е качество, което си приписваме без всякакво право. Обективното съзнание е състояние, за което нищо не знаем.
Самосъзнанието е състояние, в което човек става обективен по отношение на себе си, а обективното съзнание е състояние, при което той влиза в допир с реалния (обективния) свят, от който сега е изолиран посредством сетивата, сънищата и субективното състояние на съзнанието.
Друга дефиниция за четирите състояния на съзнанието може да бъде дадена от гледна точка на възможното познание за истината.
В първото състояние на съзнанието, т.е. в съня, не можем да знаем нищо за истината. Дори ако някои реални възприятия или усещания идват до нас, те се смесват със сънищата и в състоянието на сън не можем да различим сънищата от реалността.
Във второто състояние на съзнанието, т.е. в будния сън, можем да знаем само относителната истина и от тук се извежда терминът относително съзнание.
В третото състояние на съзнанието, т.е. в състоянието на самосъзнание, можем да знаем пълната истина за себе си.
В четвъртото състояние на съзнанието, т.е. в състоянието на обективно съзнание, сме способни да знаем пълната истина за всяко нещо; можем да изучаваме "нещата в себе си", "светът - такъв, какъвто е".
Това е толкова далечно от нас, че не можем дори да мислим за него правилно и трябва да се опитаме да разберем, че дори проблясъците на обективно съзнание могат да се появят само при напълно развито състояние на самосъзнание.
В състоянието на сън можем да имаме проблясъци на относително съзнание. В състоянието на относително съзнание можем да имаме проблясъци на самосъзнание. Но ако желаем да имаме по-продължителни периоди на самосъзнание, а не само проблясъци, трябва да разберем, че те не могат да настъпят спонтанно, но за появата им е нужно волево действие. Това значи, че честотата и продължителността на периодите на самосъзнанието зависят от контрола, който човек има върху себе си. От това следва, че самосъзнание и воля са почти едно и също нещо.
Като се изхожда от този пункт, трябва да бъде разбрано, че първата пречка по пътя на развитието на самосъзнанието в човека е убедеността му, че вече притежава самосъзнание, или че може да го има по всяко време, когато пожелае. Доста трудно е да се убеди човек, че той не е съзнателен и не може да бъде съзнателен по своя воля. Това е особено трудно, защото тук природата изиграва забавен трик.
Ако попитате един човек дали е съзнателен, или ако му кажете, че не съзнателен, той ще отговори, че е съзнателен и че е абсурдни да се смята, че не е съзнателен,защото ви чува и разбира.
И той ще бъде прав, макар и същевременно съвсем неправ. Това е трикът на природата. Той ще бъде прав, защото въпросът или забележката ви са го направили смътно съзнателен за миг. В следващия момент съзнанието ще изчезне. Но той ще си спомня какво му казахте и какво ви отговори и сигурно ще счита себе си за съзнателен.
В действителност самосъзнанието се добива чрез дълга и тежка работа. Как човек може да се съгласи на такава работа, ако мисли, че вече притежава това, което му е обещано като резултат на дълга и тежка работа? Той няма да я започне и не ще я счита за необходима, докато не се убеди, че не притежава самосъзнание, нито всичко, което е свързано с него, т.е. единство или индивидуалност, постоянен Аз и воля.
Това ни води до въпроса за школите, защото методите за развитие на самосъзнание, единство, постоянен Аз и воля могат да бъдат дадени само от специални школи. Това трябва ясно да бъде разбрано. Хората от равнището на относителното съзнание не могат сами да открият тези методи и те не могат да бъдат описани в книги или съобщавани в обикновените школи по простата причина, че те са различни за различните хора и няма универсален метод, еднакво приложим за всички.
С други думи, хората, които желаят да изменят състоянието на съзнанието си, се нуждаят от школа. Но те най-напред трябва да разберат природата си. Докато мислят, че могат да направят нещо сами, няма да намерят полза в никоя школа, дори да я открият. Школите съществуват само за онези, които се нуждаят от тях и които знаят, че се нуждаят от тях.
Идеята за школите, изучаването на видовете школи, които могат да съществуват, изучаването на техните принципи и методи – заема доста важно място в изучаването на тази психология, която е свързана с идеята за еволюцията, защото без школа не може да има еволюция. Човек не може дори да започне, защото не знае как; Още по-малко може да продължи или постигне нещо. Следователно, след като човек се е отървал от първата илюзия, че вече има всичко, което може да има, трябва да се отърве от втората илюзия, че може да направи нещо сам, защото оставен сам на себе си, той не може да направи нищо.
Тези лекции не са школа, не са дори нейно начало. Школата изисква много по-високо трудово напрежение. Но в лекциите мога да дам на онези, които желаят да слушат някои идеи за това как работят школите и как могат да бъдат намирани.
Преди дадох две дефиниции на психологията.
Първо, казах, че психологията е изучаването на възможната еволюция на човека и второ, че тя е изучаване на човека от самия себе си. И казах, че само психологията, която изучава човешката еволюция е ценно учение и че психологията, която се занимава само с една фаза на човека, без някакво познание за другите му фази е явно непълна и не може да има стойност дори от чисто научен аспект, т.е. от гледна точка на опита и наблюдението. Защото сегашната фаза, както е изучавана от обикновената психология, в действителност не съществува като нещо отделно, а се състои от много подразделения, водещи от по-ниски към по-високи фази. Освен това опитът и наблюдението показват, че човек не може да изучава психологията както може да изучава някоя друга наука, несвързана пряко с него самия. Той трябва да започне изучаването на психологията със самия себе си.
Като поставим заедно първо, това, което можем да знаем за следващата фаза в човешката еволюция, т.е. какво значи придобиването на съзнание, вътрешно единство, постоянно Его и Воля и второ, известен материал, който можем да получим чрез самонаблюдение – т.е. сили и способности, които си приписваме, идваме да нова трудност в разбирането на значенето на психологията и от необходимостта от нова дефиниция.
Дадените до сега две дефиниции не са достатъчни, защото човек сам по себе си не знае каква еволюция е възможна за него, не вижда нивото, на което стои понастоящем и приписва на себе си черти, принадлежащи на по-високи фази от еволюцията. Фактически той не може да се самоизучава, тъй като е неспособен да различи въображаемото и реалното в себе си.
Какво представлява лъженето?
Лъженето, както се разбира в обикновения живот, означава изопачаване или в някои случаи скриване на истината, или на това, което хората мислят, че е истината. Това лъжене играе много важна роля в живота, но има и много по-лоши форми на лъжене, когато хората не знаят, че лъжат. Преди казах, че не можем да знаем истината за настоящото ни състояние и че можем да я познаваме само в състоянието на обективно съзнание. Как тогава можем да лъжем? Тук изглежда, че има противоречие, но в действителност няма. Ние не можем да познаваме истината, но можем да претендираме, че я познаваме. И това е лъжене. Лъженето изпълва целия ни живот. Хората претендират, че познават всички видове неща – за Бога, за бъдещия живот, за космоса, за човешкия произход, за еволюцията, за всичко – но в действителност те не знаят нищо дори за себе си. И винаги, когато те говорят за нещо, което не познават както като че ли го познават, те лъжат. Следователно изучаването на лъженето е от първостепенна важност за психологията.
И това може да доведе до трета дефиниция на психологията, което е: изучаване на лъженето.
Особено засягат психологията лъжите, които човек казва и мисли за себе си. Тези мисли правят изучаването на човека доста трудно. Човекът, такъв, какъвто е, не е достоверно същество. Той е твърде лоша имитация на нещо.
Да си представим един учен от далечна планета, който е получил от замята образци на изкуствени цветя, без да познава истинските цветя. Ще му бъде извънредно трудно да ги определи, да обясни формата, цвета, материала от който са направени, т.е. тел, памук, вълна и цветна хартия и да ги класифицира по някакъв начин. Психологията е поставена в много сходно положение по отношение на човека. Тя трябва да изучава изкуствения човек, без да познава реалния човек.
Очевидно не може да бъде лесно изучаването на същество като човека, което само не знае какво е реално и какво е въображаемо в него. Така че психологията трябва да започне с разделянето на въображаемото и реалното в човека.
Невъзможно е да се изучава човека като цяло, защото той е разделен на две части, от които едната в някои случаи може да бъде почти цялата въображаема. В голямото болшинство от хора тези две части са смесени и не могат да бъдат лесно разграничавани, макар че и двете са в човека и двете си имат свое особено значение и ефект.
В системата, която сега изучаваме, тези две части са наречени същност и личност.
Същността е това, което е вродено в човека. Личността е това, което е придобито. Същността е нещо собствено на човека, личността е това, което не му е собствено. Същността не може да бъде изгубена, променена или осакатена тъй лесно, както личността. Личността може да бъде променена почти напълно с промяната на условията, тя може да бъде изгубена и лесно осакатена.
Ако се опитам да опиша какво е същността, най-напред трябва да кажа, че тя е основата на човешкия физически и умствен състав. Например, някой човек е естествено добър моряк, друг е лош моряк, един има музикално ухо, друг – не, един има способност за езици, а друг я няма. Това е същността.
Личността е всичко, което е научено по един или друг начин, казано на обикновен език "съзнателно" или "несъзнателно". В най-голямата част от случаите "несъзнателно" означава по подражание, което играе доста важна роля в изграждането на личността. Даже в инстинктивните функции, които по естеството си би трябвало да бъдат свободни от личността обикновено има много така наречени "придобити вкусове", т.е. всички видове изкуствени правения, харесвания, отблъсквания, които са придобити чрез подражание и въображение. Тези изкуствени правения, харесвания, отблъсквания играят важна и много злощастна роля в човешкия живот.По природа човек би обичал това, което е добро за него и би ненавиждал това, което е лошо за него. Но това е така само когато същността доминира над личността, както би трябвало да бъде, с други думи, когато човек е здрав и нормален. Когато личността започне да владее същността и когато здравето на човека започне да се нарушава, той започва да обича това, което е лошо за него и да ненавижда това,което е добро.
Това е свързано с главното нещо, което може да бъде погрешно във взаимните отношения между същност и личност. Нормално същността би трябвало да владее личността и тогава личността може да бъде съвсем ползотворна. Но ако личността преобладава, това води до разнообразни вредни резултати.Трябва да бъде разбрано, че личността е също необходима за човека, той не може да живее без личност и само със същност. Но същност и личност трябва да растат паралелно и едната не трябва да надраства другата. Случаи на същност, надрастваща личността могат да се намерят сред необразованите хора. Тези така наречени прости хора могат да бъдат много добри, даже умни, но те не са способни да се развиват по същия начин както хората с по-развита личност.
Случаи на личност, надрастваща същността могат да бъдат откривани сред по-културни хора. При тях същността остава в полу-израснало и полу-развито състояние.
Следователно при бързото и ранно израстване на личността растежът на същността може да спре в много рана възраст и в резултат виждаме възрастни хора, мъже и жени, чиято същност остава на равнището на 10 12 годишна възраст.
Има много условия в съвременния живот, които широко съдействат за недоразвиването на същността. Например силното увлечение в спорта, особено в игрите, може доста ефикасно да спре развитието на същността и по някога в такава ранна възраст, че същността остава завинаги напълно неспособна да се възстанови по-късно.
Затова трябва да коригираме нашето отношение към самите нас и да изучим нашите собствени машини като машини. Средството за изучаване е самонаблюдението. Няма друг начин и друг не може да свърши тази работа вместо нас. Ние сами трябва да направим това. Но първо трябва да се научим как да наблюдаваме. Трябва да разберем техническата страна на наблюдението: Трябва да знаем, че е необходимо да наблюдаваме различни функции и да ги различаваме една от друга, помнейки същевременно за различните състояния на съзнанието, за нашия сън, за множеството Азове в нас.
Такива наблюдения много скоро ще дадат резултати. Най-напред човек ще забележи, че не може да наблюдава всичко, което открива в себе си безпристрастно. Някои неща могат да му харесват, други – да му досаждат, да го раздразват, да го плашат дори. И не би могло да бъде по друг начин. Човек не може да се изучава като далечна звезда или като любопитна вкаменелост. Съвсем естествено той ще обича в себе си това, което помага за развитието му и ще ненавижда това, което прави развитието му по-трудно или невъзможно. Това означава, че много скоро след започване на себенаблюдението си той ще започне да различава полезни и вредни черти в себе си, т.е. полезни или вредни от гледна точка на неговото възможно събуждане, развитие. Той ще види в себе си страни, които могат да станат съзнателни и други – които не могат и трябва да бъдат премахнати. Наблюдавайки себе си, той трябва винаги да помни, че неговото себеизучаване е първата стъпка към възможната му еволюция.
Сега нека да видим какви са тези вредни черти, които човек открива в себе си.
Общо казано, всички те са механични прояви. Първата, както вече бе казано, е лъженето. И то е неизбежно в механичния живот. Човек не може да го избегне и колкото повече мисли, че е свободен от лъжене, толкова повече се оплита в него. Животът, такъв, какъвто е, не би могъл да съществува без лъжене. Но от психологична гледна точка лъженето има различно значение. То означава говоренето за неща, които човек не познава и дори не може да познава като за такива, които познава и може да познава.
Трябва да се разбере, че не говоря от някаква морална гледна точка. Още не сме стигнали до въпросите какво е добро и зло. Говоря само от практическа гледна точка полезното и вредното за себеизучаването и себеразвитието.
Тръгвайки по този път,човек много скоро се научава да разкрива знаците, по които може да познава вредните прояви в себе си. Той открива, че колкото повече може да контролира една проява, толкова по-малко вредна може да бъде тя и обратно – колкото по-слабо може да се контролира (по-механична е), толкова по-вредна може да стане.
Когато човек разбере това, той започва да се плаши от лъженето и то не по морални съображения, но защото не може да контролира лъженето си, а вместо това то го контролира, следователно то контролира другите му функции.
Втората опасна черта, която човек открива в себе си, е въображението. Много скоро след започването на наблюдението върху себе си той стига до заключението, че главната пречка за наблюдението е въображението. Той иска да наблюдава нещо, но вместо това въображението започва да работи в него по отношение на същия обект и той забравя за наблюдението. Много скоро разбира, че хората приписват на думата "въображение" съвсем погрешно и незаслужено значение в смисъл на творческа или избирателна способност. Разбира, че въображението е разрушителна способност, че не никога може да го контролира и то го отвежда далеч от по-съзнателните му решения в направление, в което е нямал намерение да върви. Въображението е почти толкова лошо, колкото лъженето, то е самоизлъгване. Човек започва да си въобразява нещо, за да угоди на себе си и скоро започва да вярва в това, което си въобразява или поне в част от него.
По-нататък човек открива много опасни ефекти в изявата на негативни емоции. Терминът "негативни емоции" означава всички чувства на насилие или депресия: самосъжаление, гняв, подозрение, страх, досада, скука, недоверие, ревност и пр. Обикновено човек допуска тази изява на негативни емоции като съвсем естествена, даже необходима. Много често хората я наричат "искреност". Разбира се, тя няма нищо общо с искреността, тя е просто знак на слабост в човека, знак на лошо настроение и на неспособността му да пази оплакванията си в себе си. Човек разбира това, когато се опита да се противопостави на тази изява. И чрез това научава друг урок – разбира, че по отношение на механичните прояви не е достатъчно да ги наблюдава, но е необходимо да им се съпротивлява, защото без да им се противопостави, той не може да ги наблюдава. Те стават толкова бързо, тъй обичайно и недоловимо, че човек не може да ги забележи, ако не прави достатъчни усилия да създаде пречки за тях.
След изявата на негативни емоции човек забелязва в себе си или в други хора друга любопитна механична черта – говоренето. Няма вреда от говоренето само по себе си. Но за някои хора, особено за онези, които го забелязват най-малко, то наистина става порок. Те говорят през цялото време, където и да се намират, докато вървят, докато пътуват, даже докато спят. Те никога не спират да говорят на някого, ако има човек при тях, а ако няма – говорят сами на себе си.
Човек трябва не само да наблюдава говоренето си, но и да му се противопоставя доколкото му е възможно. При неудържимо говорене той не може нищо да наблюдава и всичките резултати от наблюденията му непосредствено се изпаряват в говоренето.
Трудностите, които човек има при наблюдението на тези четири прояви – лъжене, въображение, изява на негативни емоции и непрекъснато говорене, ще му покажат пълната му механичност и невъзможността да се бори срещу нея без помощ, т.е. без ново познание и без истинско съдействие. Защото дори ако човек е получил известни указания, той забравя да ги използва, забравя да наблюдава себе си, с други думи отново заспива и трябва да бъде събуждан.
Това "заспиване" има някои определени черти, които са непознати или поне неотбелязани или ненаименувани в обикновената психология. Тези черти се нуждаят от специално изучаване.
Те са две. Първата е наречена "идентификация".
Идентификацията е любопитно състояние, в което човек прекарва повече от половината си живот. Той се идентифицира с всичко: с това, което казва, чувства, вярва, не вярва, желае, не желае, което го привлича или отблъсква. Всичко го поглъща и той не може да отдели себе си от идеята, усещането или обекта, който го поглъща. Това значи, че в състоянието на идентификация човек е неспособен да гледа безпристрастно на обекта на своята идентификация. Трудно е да се намери и най-малкото нещо, с което човек е неспособен да с идентифицира. В същото време в състоянието на идентификация човек има дори по-малък контрол върху механичната си реактивност, отколкото във всяко друго време. Такива прояви като лъжене, въображение, изява на негативни емоции и постоянно говорене се нуждаят от идентификация. Те не могат да съществуват без нея. Ако човек би могъл да се отърве от идентификацията, би се отървал от множество безполезни и глупави прояви.
Идентификацията, нейното значение, причини и резултати са много добре описани във "Филокалия", която бе спомената в първата лекция. Но нито следа от разбиране на идентификацията няма в съвременната психология. Тя е съвсем забравено "психологическо откритие".
Второто причиняващо сън състояние, сродно с идентификацията, е зачитането. То е идентификация с хората. Това е състояние, в което човек постоянно се безпокои за това какво другите хора мислят за него, дали му отдават те дължимото, дали достатъчно му се възхищават и пр. Зачитането играе много важна роля в човешкия живот, но у някои хора то се превръща в обсебване – целият им живот е изпълнен с грижи за зачитане – т.е. от безпокойство, мнение и подозрение не остава място за нищо друго.
Митът за "комплекса за малоценност" е създаден от смътно долавяне на неразбран феномен на идентификация и зачитане.
Идентификацията и зачитането трябва да бъдат наблюдавани най-сериозно. Само пълното познание за тях може да го намали. Ако човек не може да ги види в себе си, лесно може да ги забележи в други хора. Той трябва да помни, че самият той по никой начин не се различава от другите. В този смисъл всички хора са равни.
Обръщайки се сега към това, което казахме по-рано, трябва да се опитаме да разберем о-ясно как трябва да започне развитието на човек и по какъв начин себеизучаването може да подпомогне това развитие.
От самото начало срещаме трудност в нашия език. Например, искаме да говорим за човека от гледна точка на еволюцията. Но думата "човек" в обикновения език не допуска изменения или степени. Човекът, който никога не е съзнателен и не подозира това, човекът, който се бори да стане съзнателен, човекът, който е напълно съзнателен, са еднакви за нашия език. Те са винаги човек във всеки от случаите. За да се избегне тази трудност и за да се помогне на изучаващия класификацията на новите му идеи, системата разделя човека на седем категории.
Първите три категории са практически на еднакво равнище.
Човек №1 е човек, в който двигателният или инстинктивният център доминира над интелектуалния и емоционалния. Физически човек.
Човек №2 е човек, в който емоционалният център доминира над интелектуалния, двигателния и инстинктивния. Емоционален човек.
Човек №3 е човек, в който интелектуалният център доминира над емоционалния, двигателния и инстинктивния. Интелектуален човек.
В обикновения живот срещаме само тези три категории хора. Всеки от нас и всеки, когото познаваме, е №1, 2 или 3. Има и по-високи категории хора, но няма хора, които от самото си раждане да принадлежат към тях. По-високите категории могат да се достигнат само чрез школите.
Човек №4 не се ражда такъв. Той е продукт на школова култура. Различава се от човек №1, 2 и 3 по своето познаване на себе си, по разбирането на положението си, ако се изразим технически по това, че е придобил постоянен център на тежестта. Последното значи, че идеята за придобиване на единство, постоянен Аз и воля, т.е. идеята за развитието му е станала вече за него по-важна от другите му интереси.
Трябва да се прибави към характеристиката на човек №4, че функциите и центровете му са по-уравновесени и не биха могли да бъдат така уравновесени без работа над себе си, съобразена с школовите принципи и методи.
Човек №5 е човек, който е придобил единство и самосъзнание. Той е различен от обикновения човек, защото в него един от по-високите центрове вече работи и той има много функции и сили, които обикновения човек №1, 2 и 3 не притежава.
Човек №6 е човек, който е придобил обективно съзнание. Друг по-висок център работи в него. Той притежава много повече способности и сили, надминаващи разбирането на обикновения човек.
Човек №7 е човек, който е постигнал всичко, което човек може да постигне. Той има постоянен Аз и свободна воля. Може да контролира всички състояния на съзнанието в себе си и вече не може да изгуби нищо от това, което е придобил. Съобразено с едно друго описание, той е безсмъртен в границите на Слънчевата система.
Разбирането на това разделяне на човека на седем категории е много важно, защото разделянето има много приложения във всички възможни насоки на изучаването на човешката активност. То дава в ръцете на онези, които го разбират, много мощен и фин инструмент за определянето на прояви, които без него е невъзможно да се дефинират.
Да вземем например общите схващания на религията, изкуството, науката и философията. Започвайки с религията, веднага можем да видим, че трябва да има религия за човек №1, т.е. всички форми на фетишизъм, безразлично как са назовани, религия за човек №2, т.е. емоционална, сантиментална религия, преминаваща във фанатизъм, в най-суровите форми на нетърпимост, преследване на еретици и пр.; религия за човек №3, т.е. теоретична, схоластична, пълна с аргументи за думи, форми, ритуали, които стават най-важни от всичко; религия за човек №4, който работи за себеразвитието си; религия за човек №5, който е достигнал единство и може да види и знае много неща, които човеците №1, 2 и 3 не виждат и не знаят; след това - религия за човек №6 и 7, за които нищо не знаем. Същото деление е приложимо за изкуството, науката и философията. Трябва да се опитате да откриете какво изкуството и наука са приложими за вас. Разпространението на тези схващания много разширява възможността за намиране на правилни решения на много наши проблеми.
Това значи, че системата ни дава възможност за изучаване на нов език, т.е. нов за нас, който ще свързва идеите с различни категории, които са в действителност едни и ще разделя идеите за еднаквите категории, които са в действителност различни. Разделянето на думата човек на седем думи - човек №1, 2, 3, 4, 5, 6 и 7 с всичко, което следва от това, е пример за този нов език.
Това ни дава четвърта дефиниция на психологията като изучаване на нов език. Той е универсален. Такъв език понякога хората се опитват да изобретят.
Изразът " универсален език" не трябва да бъде разбиран в метафорен смисъл. Езикът е универсален в същия смисъл, както са универсални математическите символи. Освен това той включва в себе си всичко, което хората могат да мислят. Дори малкото думи от този език, които са били обяснени, ви дават възможност да мислите и говорите с по-голяма яснота, отколкото е възможно при обикновения език мака да употребявате която и да е научна или философска терминология и номенклатура.
Идеята, че човек е машина, не е нова. Действително тя е единственото възможно гледище, т.е. основано на експеримента и наблюдението. Много добро определение на човешката механичност е дадено в т. нар. "психофизиология" през втората половина на XIX век. Човек е разгледан като неспособен за никакво движение, без да е получил външни впечетления. Учените от това време подхвърлят, че ако би било възможно да се лиши човек от раждането му още от всички външни и вътрешни впечетления и при все това се поддържа жив, той не би бил способен да направи и най-малкото движение.
Разбира се, такъв опит е невъзможен дори с животно, защото процесите на поддържане на живота – дишане, хранене и пр., ще предизвикат всевъзможни впечетления, от които ще започнат различни рефлекторни движения и тогава ще се събуди двигателния център.
Но тази идея е интересна, защото ясно показва, че активността машината зависи от външни впечетления и започва с отговори към тях.
Всеки от центровете на машината е отлично пригоден да получава свой собствен вид впечетления и да им отговаря по съответен начин. И когато центровете работят правилно, става възможно да се изчисли работата на машината и да се предвидят много бъдещи събития и отговори в нея, както и да се изучат пряко.
Но за нещастие центровете дори и в това, което е наричано здрав и нормален човек, много рядко работят както би трябвало.
Причината за това е, че центровете са създадени така, че в известни случаи да могат да се заместват един друг. В първоначалния план на природата целта на това несъмнено е била да се направи работата на центровете непрекъсната и да се предотвратят възможни прекъсвания в работата на машината, защото в някои случаи едно прекъсване би могло да бъде фатално.
Но в една нетренирана и неразвита машина, каквито са всички наши машини способността на центровете да работят един заради друг става прекомерна и в резултат машината много рядко работи с всеки център, вършещ своята работа. Почти всяка минута един или друг център изоставя собствената си работа и се опитва да върши работата на друг център, който на свой ред се опитва да върши работата на трети център.
Казах, че центровете могат да се заместват един друг до известна степен, но не напълно и в такива случаи те неизменно работят по много по-малко ефективен начин. Например двигателният център може до известна степен да имитира работата на интелектуалния център, но той може само да произведе доста смътни и несвързани мисли, като например в сънищата и бленуването. На свой ред интелектуалният може да работи за център двигателния. Например, опитайте се да пишете, като мислите за всяка буква как ще я изпишете. Можете да правите опити от този вид, опитвайки се да използвате ума си за нещо, което краката и ръцете ви могат да правят и без негова помощ: например да слизате по стълба, като отбелязвате всяко движение, или да правите някоя обичайна ръчна работа, пресмятайки и подготвяйки мислено всяко дребно движение. Непосредствено ще видите колко по-трудна ще стане работата, колко по-бавен и несръчен е интелектуалният център от двигателния. Същото може да установите, когато изучавате някакъв вид ново движение – например когато се учите на машинопис или каквато и да е нова физическа работа, например войник изучава употребата на пушка. За известно време във всички ваши движения ще зависите от интелектуалния център и скоро те ще започнат да се прехвърлят на двигателния център. Всеки познава лекотата при работа, когато движенията станат обичайни, когато се извършват автоматично, без мислене. Това значи, че движението е минало към двигателния център, към който нормално принадлежи.
И инстинктивният център може да работи заради емоционалния, и емоционалният може понякога да работи заради всички други центрове. В някои случаи интелектуалният център може да работи заради инстинктивния, въпреки че може да извърши само малка част от работата му, частта, свързана с видими движения, като движението в нормалните функции на инстинктивния център, както например изкуствено дишане, описвано понякога като йогическо, но което не бива да бъде прилагано без съвета и наблюдението на компетентен и добил личен опит учител.
Връщайки се към неправилната работа на центровете, трябва да кажа, че тя практически изпълва целия ни живот. Нашите притъпени смътни впечетления, липсата на впечетления, бавното разбиране на много неща, много често нашата идентификация и зачитане, дори нашето лъжене, всички те зависят от неправилната работа на центровете.
Идеята за неправилната работа на центровете не влиза в обикновеното ни мислене и познание и не разбираме колко голяма вреда ни причинява тя, колко много енергия пилеем напразно по този начин и трудностите, в които тази неправилна работа ни води.
Недостатъчното разбиране на неправилната работа на нашата машина е обикновено свързана с фалшивото знание за нашето единство. Когато разберем колко много различия имаме в себе си, започваме да схващаме опасността от факта, че една част от нас работи вместо друга без знанието ни за това.
В пътя на себеизучаването и себенаблюдението е необходимо да изучаваме и наблюдаваме не само правилната, но и неправилната работа на центровете.Необходимо е да се знаят всички видове неправилна работа и особените й черти в отделните индивиди.
Невъзможно е човек да се себепознава, без да знае дефектите си и слабите си страни. В добавка към общите дефекти, принадлежащи на всеки човек, всеки си има свои собствени присъщи дефекти и те също трябва да бъдат правилно изучени.
Посочих в началото, че идеята, че човек е машина, приведена в действие от външни влияния, е научна идея. Това, което науката не знае, е:
Първо, че човешката машина не работи според нормата си, а много под нея, не с пълни сили и не с всичките си части.
Второ, че въпреки многото пречки тя е способна да развие и създаде за себе си съвсем различни норми на възприемане и действие.
Какви са условията за развитие?
Първото от тях е, че човек трябва да разбере своето положение, трудности, възможности и трябва да има и силно желание да излезе от сегашното си състояние или силно влечение към новото непознато състояние, което ще дойде с промяната.
По-нататък човек трябва да има известна подготовка, да разбере това, което му е казано. Той трябва да има и подходящи външни условия, достатъчно свободно време.
Невъзможно е да се изброят всичките условия, които са необходими. Но те включват между другите неща и школата. А тя изисква определени социални и политически условия в дадената страна, в която може да съществува, защото школа не може да съществува при всякакви условия, за това са необходими уреден до известна степен живот, известно културно ниво и лична свобода.
Нашето съвремие е особено затрудняващо в това отношение. Школите на Изтока изчезват твърде бързо. В много страни те са абсолютно невъзможни, например в страни с авторитарен режим.
В "Нов модел на Универса" аз приложих някои стихове от законите на Ману, засягащи този въпрос.
Из правилата на Снатака (домовладетелят):
61. Той не трябва да живее в страна, управлявана от Шудри, нито обитавана от неблагочестиви хора, нито завоювана от еретици или изобилстваща с хора от по-ниски касти.
79. Той не трябва да бъде в обществото на хора извън кастите, нито Кандаласи, най0ниските хора, нито Пукаси, нито идиоти, нито арогантни хора или от ниска класа, нито антоавасайини (гробари).
Глава VIII.
22. Царство, населено главно от Шудри, пълно с безбожни хора и лишено от два пъти родени жители, бързо ще загине изцяло, поразено от глад и болести.
Тези идеи на законите на Ману са доста интересни, защото ни дават основа, от която можем да съдим за различни политически и социални условия от гледна точка на школовата работа и да видим кои условия са действително прогресивни и кои водят само до унищожаването на всички реални ценности, макар техните привърженици да претендират, че тези условия са прогресивни и дори успяват да заблудят голям брой свободомислещи хора.
Но външните условия не зависят от нас. До известна степен и понякога с голяма трудност можем да изберем страната, където предпочитаме да живеем, но не можем да изберем епохата или столетието и трябва да опитаме да открием какво искаме в периода от време, в който сме поставени от съдбата.
Трябва да разберем, че дори началото на подготовката изисква комбинации от външни и вътрешни условия, които само в редки случаи могат да се съберат заедно. Поне що се отнася до вътрешните условия, човек не е изоставен напълно на закона на случайността. Има много подредени светлини за него, по които може да намери пътя си, ако се грижи за това и ако има късмет. Възможността му е така малка, че елементът на късмет не може да бъде изключен.
Нека сега се опитаме да отговорим на въпроса какво подбужда желанието у човека да придобие ново познание и да промени себе си.
През живота си човек се намира под два вида влияния. Разликата между двата вида трябва да бъде напълно ясна.
Първият вид се състои от интереси и впечетления, създадени от самия живот: интереси за човешкото здраве, безопасност, богатство, удоволствия, забавления, сигурност, суета, гордост, слава и др.
Вторият вид се състои от интереси от различен порядък, възникнали от идеи, които не са създадени от живота, но идват първоначално от школите. Тези влияния не достигат до човека направо. Те са хвърлени в общия кръговрат на живота, минават през много различни умове и стигат до човека чрез философия, религия, наука и изкуство, винаги смесени с влияния от първия вид и изобщо много малко приличащи на това, което са били в началото си.
В най-голямата част от случаите хората не разбират различния произход на влиянията от втория вид и често считат, че имат същия произход, както първия вид влияния.
Въпреки че човек не знае за съществуването на двата вида влияния, те и двата му въздействат и по един или друг начин той им отговаря.
Той може да бъде привлечен към едно или друго влияние от първи вид и съвсем да не чувства влиянията от втори вид. Или може да бъде привлечен и вълнуван от влияния от втори вид. Резултатът е различен във всеки от тези случаи.
Ще наречем първия вид влияния А, а втория – B.
Ако човек е напълно във властта на влияния А или на едно частно влияние А и е съвсем безразличен към влиянията В, нищо не му се случва и възможността му за развитие намалява с всяка изминала година от живота му; и в известна възраст, понякога доста ранна, понякога тя изчезва напълно. Това значи, че човек умира, докато физически още остава жив подобно на зърно, което не може да покълне и да произведе растение.
От друга страна, ако човек не е напълно във властта на влияния А, и ако влиянията В го привличат и подтикват да чувства и мисли, резултатите от впечетленията, които те предизвикват, се събират заедно, привличат други влияния от същия вид и растат, заемайки по-високо място в ума и живота му.
Ако резултатите, предизвикани от влиянията В станат достатъчно силни, те се сливат заедно и образуват това, което е наречено магнетичен център. Думата "център" в този случай не значи същото като "интелектуален" или "двигателен" център, т.е. център по същност. Магнетичният център в личността е просто група от интереси, които, когато станат достатъчно силни, служат до известна степен като водещ и контролиращ фактор. Магнетичният център ориентира интересите на човека в известна посока и помага те да се задържат там. В същото време той не може да направи много нещо сам по себе си.
Необходима е школа.
Магнетичният център не може да замести школата, но може да помогне да се разбере нуждата от школа. Той може да помогне в началото да се търси школа или човек да я познае, ако я срещне случайно, може да му помогне да се опита да не я загуби. Защото нищо не може да се изгуби по-лесно от школата.
Притежаването на магнетичния център е първото, макар и съвсем неспоменавано изискване за влизане в школа.
Ако човек без магнетичен център или с малък и слаб магнетичен център, или с няколко противоречиви магнетични центрове (т.е. заинтересуван едновременно от множество несъвместими неща) намери школа, той не ще се заинтересува от нея или веднага ще започне да критикува, преди да може да знае нещо, или интересът му ще изчезне бързо, когато срещне първите трудности на школовата работа. От тези положения произтича главното обезопасяване на школата. Без това школата би била напълнена със съвсем неподходящи хора, които непосредствено биха изопачили школовото учение. Правилно развитият магнетичен център спомага да се възприема школовото учение, което е различно от влияния А и В и може да бъде наречено влияние С.
Когато човек се срещне с влияние С и е способен да го възприеме, за него е казано, че в една негова точка, т.е. в магнетичния си център той става свободен от закона на случайността. В този момент магнетичният център е изпълнил ролята си. Той предоставя човека на школата или го подпомага в първите му стъпки там. От тогава нататък идеите и учението на школата заемат мястото на магнетичния център и бавно започват да проникват в различните части на личността, а с времето – и в същността.
По обикновения начин чрез четене и изучаване на исторически периоди, когато школите са били по-забележими и по-достъпни, човек може да научи много неща за школите, за организацията и за активността им.Но има някои неща относно школите, които човек може да научи само в самите школи. И обяснението на школовите принципи и правила заема значително място в школовото обучение.
Един от най-важните принципи, които човек научава по този начин е, че истинската школова работа трябва да се върши по три линии едновременно. Една или две линии на работа не могат да бъдат истинска школова работа.
В началото казах, че тези лекции не са школа. Сега мога да обясня защо не са.
Веднъж на лекция беше зададен въпрос: дали хората, изучаващи тази система, работят само за себе си или работят за други хора. Сега ще отговоря на този въпрос.
Първата линия е изучаване на себе си и изучаване системата или "езика". Работейки по тази линия, човек наистина работи за себе си.
Втората линия е работа с други хора в школата и работейки с тях той работи и за тях. Във втората линия човек се научава да работи с хората за хората. Ето защо втората линия е особено трудна за някои хора.
В третата линия човек работи за школата. За да работи за школата, човек трябва първо да разбира работата на школата, нейните цели и нужди. А това изисква време, освен ако човек е действително добре подготвен, защото някои хора могат да започнат с третата линия или във всеки случай да я намерят доста лесно.
Тези лекции дават възможност само за една линия на работа – изучаване на системата и себеизучаване. Вярно е, че дори като учат заедно, хората опознават втората линия на работа, като поне се научават да се търсят един друг и ако мисълта им е достатъчно широка и възприятието – достатъчно бързо, те могат дори да схванат нещо от втората и третата линия на работа. Сам човек не може да очаква много неща от лекции.
Във втората линия на работа при пълна школова организация хората трябва не само да говорят заедно, но и да работят заедно и тази работа може да бъде много различна, но трябва винаги по един или друг начин да бъде полезна на школата. И така, работейки в първата линия, хората изучават втората линия, а работейки във втората, изучават третата. По-късно ще научите защо са необходими три линии на работа и защо само три линии на работа могат да доведат успешно до определената цел.
Дори сега може да разберете главната причина за необходимостта от три линии на работа, ако схванете, че човек е заспал и каквато и работа да започне, скоро изгубва интерес към нея и продължава механично. Трите линии са необходими най-напред, защото едната линия събужда човека, който заспива върху друга линия. Ако човекът наистина работи по три линии, той никога не може да заспи напълно. Не може да заспи така щастливо, както преди. Той винаги ще се събужда и разбира, че работата му е спряла.
Мога да посоча една доста характерна разлика между трите линии на работа.
В първата линия човек работи главно върху изучаването на системата и върху себенаблюдението и той трябва да прояви в работата си известна инициатива по отношение на себе си.
Във втората линия работи с известна организирана работа и трябва само да прави каквото му е казано. Никаква инициатива не се изисква и не се допуска във втората линия и главният пункт тук е дисциплината и точното следване на това, което е казано, без влагане в нищо на свои собствени идеи, дори ако те изглеждат по-добре от онези, които са били дадени.
В третата линия човек пак може да проявява повече инициатива, но трябва винаги да проверява себе си и да не си позволява да взема решения против правилата и принципите или против това, което му е казано.
По-рано казах, че работата започва с изучаване на езика. Ще бъде много полезно, ако на това ниво се опитате да разберете, че вече знаете известен брой думи от този език и ще бъде добре, ако се опитате да ги изброите и напишете заедно. Само че трябва да бъдат написани без всякакъв коментар – забележките, тълкуванията и обясненията ви трябва да бъдат в разбирането ви. Не можете да ги излагате на хартия. Ако това беше възможно, усвояването на психологичните учения би били много просто. Достатъчно би били да се публикува един тълковен речник и хората биха узнали всичко, което е необходимо да знаят. За щастие или за нещастие това е невъзможно и хората трябва да учат и да работят всеки за себе си.
Сега трябва отново да се връщаме към центровете и да разберем защо не можем да се развиваме по-бързо без дълга школова работа.
Знаем, че когато натрупваме нещо, натрупваме нов материал в паметта си. Но каква е паметта ни? За да разберем това, трябва да се научим да разглеждаме всеки център като отделна и независима машина, съдържаща чувствителна материя, подобна на фотографските ролки. Всичко, което ни се случва, което виждаме, чуваме, усещаме, научаваме, е отбелязано на тези ролки. Всички външни и вътрешни събития оставят известни "отпечатъци" върху тях. "Отпечатъци" е много подходяща дума, защото действително се касае за отпечатване. Един отпечатък може да бъде дълбок или много лек, или просто мигновен, бързопреходен, не оставящ трайна следа след себе си. Но независимо дали са дълбоки или леки, те са отпечатъци. И тези отпечатъци на ролките са всичко, което имаме, цялото ни притежание. Всичко, което знаем, което сме учили, което сме изпитали, е там. Точно по същия начин всичките ми мисловни процеси, пресмятания, размишления, се състоят само в сравнение на записите в ролките, в четенето им пак и пак, в опитването да се разберат чрез сравняване и пр. Ние не можем да мислим за нищо ново, за нищо, което не е на нашите ролки. Не можем да измислим нова мисъл, също както не можем да измислим ново животно, защото всичките ни идеи за животни са създадени чрез наблюдението на съществуващите вече животни.
Записите на ролките са свързани с асоциации. Асоциациите свързват тези отпечатъци, които са получени едновременно или в някакво отношение са подобни един на друг.
В първата лекция казах, че запаметяването зависи от съзнанието и че ние в действителност запомняне само моментите, когато сме имали проблясъци на съзнание. Съвсем ясно е, че различни, едновременно придобити впечетления, свързани заедно, ще останат по-дълго време в паметта, отколкото несвързаните впечетления. В проблясъка на самосъзнание и даже около него всички впечетления на момента се свързват и остават свързани в паметта. Същото се отнася и за впечетленията, свързани с вътрешното им подобие. Ако човек е по-съзнателен в момента на получаване на впечетления, той свързва по-определено новите впечетления с подобни стари впечетления. От друга страна, ако човек е получил впечетления в състояние на идентификация, той просто не ги забелязва и следите им изчезват преди да могат да бъдат осъзнати или асоциирани. В състоянието на идентификация човек не вижда и не чува. Човек тогава е изцяло в своята болка, в своето желание или в своето въображение. Той не може да отдели себе си от нещата, чувствата или спомените и е изолиран в целия заобикалящ го свят.
Ще започнем с по-подробно изследване на центровете.
В действителност всеки център заема цялото тяло, прониква тъй да се каже в целия организъм. Същевременно всеки център си има свой "център на тежестта". Центърът на тежестта на емоционалния център е в слънчевия сплит (плексус). Центровете на тежестта на инстинктивния и двигателния центрове са в гръбначния стълб (мозък).
В сегашното състояние на научно познание нямаме средства да проверим това положение, главно защото всеки център включва в себе си много свойства, които са още непознати на обикновената наука и даже на анатомията. Може да звучи странно, но анатомията на човешкото тяло е далеч още непълна наука.
Изучаването на центровете, които са скрити от нас, трябва да започне с наблюдение на функциите им, които са съвсем достъпни за нашето изследване. Това е съвсем обикновен начин на процедиране. В различните науки – физика, химия, астрохимия, физиология – трябва да започнем с изследване на резултатите или следите от обектите, които искаме да изучим. В този случай ще се заемем с преките функции на центровете. Така и всичко, което можем да твърдим за функциите, може да бъде отнесено до центровете.
Всички центрове имат много общо, но същевременно всеки център си има и собствени характерности.
Един от най-важните принципи по отношение на центровете е голямата разлика в бързината им, т.е. в скоростта на функциите им. Най-бавен е интелектуалният център. След него, макар и много по-бързи, следват инстинктивният и двигателният центрове, имащи приблизително еднаква бързина. Най-бърз от всички е емоционалният център, макар че в състоянието на буден сън той работи много рядко с приблизителна до реалната си скорост. Обикновено работи с бързината на инстинктивния и двигателния центрове.
Наблюденията могат да ни помогнат да установим голямата разлика в скоростите на функциите, но те не могат да ни дадат точните цифри. В действителност разликата е много голяма, по-голяма, отколкото човек може да си представи. Но ако ни е казано каква е тази разлика, можем да намерим много факти, които ще потвърдят съществуването й.
Преди да дам цифри, искам да говоря за обикновени наблюдения, които могат да бъдат направени без някакво специално познание.
Опитайте се например да сравните бързината на умствените процеси с тази на двигателните функции.Опитайте да наблюдавате себе си, когато трябва да извършите множество бързи и едновременни движения като каране на кола по много оживена улица, или каране по лош път, или някаква работа, изискваща бърза преценка и бързи движения. Веднага ще видите, че не можете да наблюдавате всичките си движения. Ще трябва или да ги забавите, или да пропуснете по-голямата част от наблюденията си. В противен случай рискувате да допуснете някоя нередност и сигурно ще допуснете, ако постоянствате в наблюдението си.Множество подобни наблюдения могат да бъдат направени особено върху емоционалния център, който е още по-бърз. Наистина всеки от нас има множество наблюдения върху различните скорости на нашите функции, но много рядко знаем стойността на наблюденията и опитите си. Само когато знаем принципа, започваме да разбираме предишните си собствени наблюдения.
Всички цифри, отнасящи се до тези различни скорости, са утвърдени и познати в школовите системи. Разликата в скоростта на центровете е много странно число, имащо космично значение, т.е. влизащо в много космични процеси. Това число е 30000. Това означава, че двигателният и инстинктивният и центрове са 30000 пъти по-бързи от интелектуалния център. А емоционалният, когато работи със собствената си скорост, е 30000 пъти по-бърз от двигателния и инстинктивния, т.е. той има 30000 пъти повече (по-дълго) време.
По-дълго време значи, че за всеки вид работа, която даденият център има да върши, той има толкова повече време. Може да изглежда странно, но този факт за голямата разлика в бързината на центровете обяснява много добре познати явления, които обикновената наука не може да обясни и обикновени ги премълчава или просто отказва да ги дискутира. Сега ще посоча поразителна и съвсем необяснима бързина на някои от физиологическите и умствените процеси.
Например човек изпива чаша ракия и непосредствено за не повече от секунда той изпитва множество нови усещания и чувства на затопляне, отпускане, успокоение, мир, задоволство, добро разположение, или от друга страна – гняв, раздразнение и пр. Това, което той чувства, може да бъде различно в различните случаи, но си остава фактът, че тялото отговаря на стимуланта много бързо, почти веднага.
Наистина не е нужно да се говори за ракия или друг стимулант. Ако човек е много жаден или гладен, чаша вода или парче хляб ще предизвикат същия бърз ефект.
Подобни явления, показващи голяма бързина на някои процеси, могат да бъдат установени при наблюдение на сънищата. Описах няколко такива наблюдения в "Нов модел на Универса".
Разликата е пак или между инстинктивния и интелектуалния центрове или межди двигателния и интелектуалния.
Но ние сме толкова свикнали с тези явления, че рядко мислим колко странни и неразбираеми са те.
Разбира се, за човек, който никога не е мислил за себе си и който не се е опитвал да се себеизучава, няма нищо странно в това или друго явление. Но от гледна точка на обикновената физиология тези явления са почти чудо.
Физиологът знае колко много и сложни процеси трябва да протекат между поглъщането на чаша ракия или вода и почувстването на техните ефекти. Всяко вещество, влизащо в тялото през устата, трябва да бъде анализирано, опирано по няколко различни начина и само тогава - приемано или отхвърляно. И всичко това става за една секунда или по-малко. Това е чудо и същевременно не е, защото ако знаем разликата в бързината на центровете и помним, че инстинктивният център, който трябва да върши тази работа, има 30000 пъти повече време от интелектуалния, чрез които измерваме нашето обикновено време, можем да разберем как това може да се случи. Това значи, че инстинктивният център няма една секунда, а около осем часа от собственото си време за тази работа. За осем часа тя сигурно може да бъде свършена в една обикновена лаборатория без всяка ненужна бързина. Идеята ни за необикновената бързина за тази работа е чиста илюзия, която имаме, защото мислим, че обикновеното ни време или времето на интелектуалния център е единственото, което съществува.
Ще се върнем по-късно към изучаването на разликата в скоростите на центровете.
Сега трябва да опитаме да разберем друга характерност на центровете, която по-късно ще ни даде доста добър материал за самонаблюдение и за работа над себе си.
Прието е, че всеки център центрове разделя на две части – положителна и отрицателна. Това деление е много ясно в интелектуалния и в инстинктивния център.
Цялата част на интелектуалния център е разделена на две части – потвърждение и отрицание – да и не. Във всеки миг от нашето мислене едното от тях натежава над другото или се изравняват при нерешителността. Отрицателната част е така полезна, както и положителната и всяко намаляване на силата на едната по отношение на другата води до умствени безредици.
В работата на инстинктивния център разделянето е също на две части – положителна и отрицателна, приятна и неприятна са еднакво необходими за правилната ориентация в живота. Всички приятни усещания за вкус, мирис, допир, топлина, прохлада, свеж въздух посочват условия, благоприятни за живота. Всички ненужни неприятни усещания за лош вкус, мирис, неприятен допир, горещина или студ посочват условия, вредни за живота. Не е възможна правилна ориентация в живота без двата вида усещания. Те са истинско ръководство на живота на Земята и всеки дефект в тях води до липса на ориентация с последваща опасност от болест или смърт.
В двигателния център разделянето на две части - положителна и отрицателна, има само логическо значение, т.е. движението като противоположно на почивката. То няма значение като практическо наблюдение.
В емоционалния център на пръв поглед разделянето е съвсем просто и явно. Ако разглеждаме приятни чувства – радост, симпатия, привързаност, себедоверие – като принадлежащи на положителната част, и неприятни емоции – досада, раздразнение, ревност, страх - като принадлежащи на отрицателната част, нещата биха изглеждали много прости, но в действителност са много по-сложни.
В емоционалния център няма естествена отрицателна част. По-голямата част от отрицателните емоции са изкуствени, те не принадлежат собствено на емоционалния център, а са основани върху инстинктивните емоции, които са съвсем несвързани с тях, но са преобразувани чрез въображението и идентификацията. Това е истинското значение на теорията на Джеймс и Ланге, добре позната в миналото. Те настояваха, че всички емоции са в действителност усещане от промени във вътрешните органи и тъкани, които стават преди усещанията и са причина за тях. Това означава, че външните събития и вътрешните им осъзнавания не произвеждат емоции, а вътрешни рефлекси. Същевременно положителните емоции като любов, надежда в смисъла, в който те са обикновено разбирани, т.е. като постоянни емоции са невъзможни за човека в обикновеното състояние на съзнанието. Те изискват по-високи състояния на съзнанието, вътрешно единство, самосъзнание, постоянен Аз и воля.
Положителните емоции са емоции, които не могат да станат отрицателни. Но всичките ни приятни емоции като радост, симпатия, привързаност, себедоверие, могат да се обърнат в досада, раздразнение, завист, страх и пр. Любовта може да се обърне в страх да не се изгуби това, което се обича, или ревност или гняв и омраза; надеждата може да се обърне в бленуване на невъзможни неща, а вярата – в суеверие и безкритично приемане на утешаващи глупости.
Дори едно чисто интелектуално чувство – желание за познание, или едно естествено чувство за красота и хармония, ако се смесва с идентификация, непосредствено се свързва с емоции от отрицателен вид като възгордяване, суета, самомнение, себелюбие и др. И така, безкрайно можем да твърдим, че нямаме положителни емоции. Същевременно факт е, че нямаме отрицателни емоции, съществуващи без въображение и идентификация. Разбира се, не може да се отрича, че освен множество разновидни физически страдания, принадлежащи към инстинктивния център, човек има много видове умствени страдания, принадлежащи към интелектуалния център. Той има много скърби, печали, страхове о пр., които не могат да бъдат избегнати и са тъй тясно свързани с човешкия живот както болката и смъртта. Но тези умствени страдания са много различни от отрицателните емоции, основани на въображение и идентификация.
Тези емоции са страшно явление. Те заемат обширно място в живота ни. За много хора може да се каже, че целият им живот е управляван, контролиран и накрая – съсипан от отрицателни емоции. Същевременно отрицателните емоции не играят никаква полезна роля в живота ни; те не подпомагат ориентацията ни, не ни дават никакво познание, не ни ръководят по никакъв забележим начин, а напротив – развалят всичките ни удоволствия, превръщат живота ни в бреме и много ефикасно предотвратяват възможното ни развитие, защото няма нищо по-механично в живота ни от отрицателните емоции.
Отрицателните емоции никога не могат да попаднат под нашия контрол. Тези, които мислят, че могат да контролират отрицателните си емоции и да ги проявяват по желание, просто се самоизлъгват. Отрицателните емоции зависят от идентификацията. В някой особен случай ако идентификацията е разрушена, те изчезват. Най-странният и фантастичен факт относно отрицателните емоции е, че хората в действителност ги обожават. За обикновения механичен човек е най-трудно да разбере, че собствените му и на другите хора отрицателни емоции нямат никаква ценност и не съдържат нищо благородно, красиво, силно. В действителност отрицателните емоции съдържат само слабост и много често началото на истерии, лудост или престъпление. Единственото добро нещо по отношение на тях е, че бидейки съвсем безполезни и изкуствено създадени чрез въображение и идентификация, могат да бъдат унищожени без всякаква загуба. Това е единственият шанс на човека за спасение от тях.
Ако отрицателните емоции бяха полезни или необходими за някаква дори и най-малка цел и ако бяха функция на действително съществуваща част от емоционалния център, човек не би имал никакъв шанс, защото не е възможно вътрешно развитие, докато той запазва отрицателните си емоции:
Човек трябва да пожертва своето страдание.
Че какво друго би могъл по-лесно да пожертва? – ще каже всеки. Но в действителност хората биха пожертвали по-лесно всичко друго, отколкото отрицателните си емоции. Няма удоволствие или радост, които човек не би пожертвал по определени причини, но той никога не би пожертвал страданието си и за това си има причини.
По съвсем суеверен начин човек очаква да спечели нещо, като пожертва удоволствията си, но той не очаква нищо срещу пожертването на страданието си. Той е пълен с погрешни идеи за страданието, още мисли, че му е изпратено от бога или боговете за наказание или назидание. Дори би се уплашил да чуе, че е възможно да се отърве от страданието си по такъв прост начин. Идеята става още по-трудно достъпна поради съществуването на много страдания, от които наистина човек не може да се отърве, и на много други страдания, основани изцяло на въображението на човека, от които не може и не ще се освободи подобно на идеята за неправдата например и вярата във възможността за унищожаване на неправдата.
Освен това много хора имат само отрицателни емоции, всичките им Азове са отрицателни. Ако можехте да им отнемете отрицателните емоции, от тях не би останало нищо, те биха се изпарили.
А какво би станало с целия ни живот без отрицателни чувства? Какво би станало с това, което наричаме изкуство, с театъра, с драмата, с най-голямата част от романите?
За нещастие няма шанс да изчезнат отрицателните чувства. Те могат да бъдат победени и да изчезнат само с помощта на школово познание и школови методи. Борбата срещу тях е част от школовото обучение и тясно свързана с цялата школова работа.
Какъв е произходът на отрицателните чувства, ако те са изкуствени и безполезни? Тъй като не познаваме произхода на човека, не можем да разискваме този въпрос и можем да говорим за отрицателните чувства и произхода им по отношение на самите нас и нашия живот. Например като наблюдаваме децата, можем да висим как те биват учени от другите на отрицателни емоции и как те сами се учат на тях чрез подражание на възрастните и на по-големите деца.
Ако от най-ранната си възраст детето би могло да бъде поставено сред хора без отрицателни емоции, вероятно то също не би ги имало или би имали толкова малко от тях, че те лесно биха могли да бъдат премахнати чрез правилно възпитание. Но в настоящия живот нещата стоят по съвсем различен начин и с помощта на всички примери, които може да чуе и да види, с помощта на четенето, киното и пр., детето на около 10 години вече познава цялата скала от чувства и може да ги фантазира, възпроизвежда и се идентифицира с тях тъй добре, както и всеки зрял човек.
У зрелите хора отрицателните чувства се поддържат чрез постоянното им оправдаване и възвеличаване в литературата и изкуството и чрез лично себеоправдание и задоволяване на собствените си желания. Дори когато се уморим от тях, не вярваме, че можем да се освободим от тях.
В действителност ние имаме много по-голяма власт на отрицателните емоции, отколкото мислим, особено когато вече знаем колко опасни са те и колко неотложна е борбата срещу тях. Но си намираме твърде много извинения за тях и плуваме из моретата на себеснизхождението и себелюбието също както в случай, когато за дадена грешка можем да обвиним всеки друг, но не и себе си. Всичко току-що казано показва, че имаме много странно положение по отношение на емоционалния си център. Той няма нито положителна, нито отрицателна част. Болшинството от отрицателните му функции са измислени. Съществуват много хора, които никога в живота си не са изпитали никакво истинско чувство, толкова пълно животът им е зает от въображаеми емоции.
Значи, не можем да кажем, че емоционалният ни център е разделен на две части, а само че имаме приятни и неприятни чувства и че всяко от тях, когато не е отрицателно в дадено време, може да се превърне в отрицателно при най-лекото предизвикателство и дори без него.
Това е истинската картина на емоционалния ни живот и ако погледнем искрено на себе си, трябва да разберем, че докато култивираме и одобряваме тези отровни чувства, не можем да развиваме единство, съзнание и воля. Ако такова развитие беше възможно, тогава всички отрицателни чувства биха влезли в новото ни същество и биха станали постоянни в нас. За наше щастие такова нещо не може да се случи.
В сегашното ни състояние единственото добро за нас е, че няма нищо постоянно в нас. Ако нещо стане постоянно в сегашното ни състояние, това означава душевно разтройство. Само лунатиците могат да имат постоянно его.
Този факт ни насочва към един фалшив термин, който се промъква в съвременния психологически език от т.н. психоанализа – имам предвид думата "комплекс".
Няма нищо в нашия психологически състав, което да отговаря на думата комплекс. В психиатрията на XIX век това, което сега е наричано комплекс, беше наричано идея фикс и беше считано за признак на душевно разтройство. И това е съвсем правилно.
Нормалният човек не може да има фикс идеи, комплекси или фиксации.
Връщайки се сега към въпроса за работата над себе си, трябва да се попитаме какви са реалните ни шансове. Трябва да открием в себе си функциите и проявите, които можем да контролираме до известна степен и да се упражняваме в този контрол, опитвайки се да го увеличим до колкото е възможно. Например ние имаме известен контрол над движенията си и в много школи, особено на Изток, работата над себе си започва с придобиване на толкова пълен контрол на движенията, колкото е възможно. Но за това са нужни специално обучение, твърде много време и изучаването на доста сложни упражнения. При условията на съвременния живот ние имаме по-голям контрол над мислите си и във връзка с това има специален метод, по който можем да работим за развитието на съзнанието си, употребявайки този инструмент, който е най-подчинен на волята ни, т.е. нашият ум или интелектуален център.
За да разберете по-лесни какво ще кажа, си припомнете, че нямаме контрол над съзнанието си. Когато казах, че можем да станем по-съзнателни, или че човек може да стане съзнателен за момент просто като бъде попитан дали е съзнателен или не, употребих думата "съзнателен" или "съзнание" в относителен смисъл. Има много степени на съзнание и всяка по-висока степен значи "съзнание" по отношение на по-ниската степен. Но ако нямаме контрол върху самото съзнание, имаме известен контрол върху нашето мислене относно съзнанието и можем да организираме мисленето по такъв начин, че то да доведе до съзнанието. Значи, чрез даване на направление на мислите си, което биха имали в момент на съзнание, можем да достигнем съзнанието.
Нека сега формулираме какво забелязахте, когато се опитахте да се самонаблюдавате.
Вие забелязахте три неща. Първо, че не запомняте себе си, т.е. че не сте будни за себе си, когато се опитвате да се самонаблюдавате. Второ, че наблюдението е затруднено от непрекъснатото течение от мисли, образи, отгласи от разговори, фрагменти от емоции, плуващи през ума ви и много често отвличащи вниманието от наблюдението. И трето, че в момента, когато започнете самонаблюдението над нещо във вас започва да действа въображението и ако действително упорствате в самонаблюдението, то излиза в постоянна борба с въображението.
Сега това е главният пункт в работата на човека над себе си. Ако човек разбере, че всички трудности в работата зависят от факта, че не може да запомни себе си, той вече знае какво да прави. Трябва да се опита да запомни себе си. За да направи това, той трябва да се боти срещу механичните мисли и въображението.
Ако човек прави това съзнателно и с постоянство, ще има резултати в сравнително късо време. Но не трябва да мисли, че това е лесно и че тази практика може да се усвои майсторски непосредствено.
Това самонаблюдение е много трудно да се усвои на практика. То не трябва да бъде основано на очакване на резултата, защото тогава човек може да се идентифицира със своите усилия. То трябва да бъде основано на разбирането на факта, че не запомняме себе си и същевременно можем да запомним себе си, ако се опитваме достатъчно силно и по правилен начин. Не можем да станем съзнателни по воля в момента, когато пожелаем това, защото нямаме власт над състоянията на съзнанието. Но можем по своя воля да запомним себе си, защото имаме известна власт над мислите си. И ако започнем да запомняме себе си чрез специален строеж на мислите, т.е. чрез разбирането, че не запомняме себе си и като разбираме всичко, което това означава, то ще ни доведе до съзнанието.
Слабото място на нашата механичност е, че ние не запомняме себе си и че можем да се опитаме да се запомним. До този момент нашата задача беше само изучаването. Сега след разбирането на необходимостта от действителна промяна в нас самите започва работата.
По-късно ще установите, че практиката на самозапомнянето, свързана със самонаблюдението и с борбата срещу въображението има не само психологическо значение, но тя също променя най-фината част на нашия метаболизъм и произвежда определени физически или може ни по-добре да се каже алхимически ефекти в нашето тяло. Стихнахме от психологията до алхимията, до идеята за превръщането на грубите елементи във фини.
Във връзка с изучаването на човешкото възможно развитие, трябва да изтъкна един много важен пункт.
Има две страни в човека, които трябва да бъдат развивани, т.е. има две линии на възможно развитие, които трябва да се развиват едновременно.
Те са познание и съществуване.
Вече многократно говорих относно необходимостта от развитието и особено от себепознанието, защото една от най-характерните чети на сегашното човешко състояние е, че човек не познава себе си.
Изобщо хората разбират идеята за различните нива на познание, идеята за относителността на познанието и необходимостта от съвсем ново познание.Това, което не разбират в най-голямата част от случаите, е идеята за съществуването като съвсем отделно нещо от познанието, и по-нататък – идеята за относителността на съществуването, възможността за различни нива на съществуване и необходимостта от развитие на съществуването отделно от познанието.Руският философ Владимир Соловьов употребява в съчиненията си термина " съществуване". Той говори за съществуването на камъка, растението, животното, човека, божественото съществуване. Това схващане е по-добро от обикновеното, защото при обикновеното разбиране съществуването на човека не е разглеждано по различен начин от съществуването на камъка, растението или животното. Според обикновената гледна точка камъкът, растението и животното са или съществуват точно тъй, както човекът е или съществува. В действителност те съществува съвсем различно. Но делението на Соловьов не е достатъчно. Няма еднообразно съществуване на хората. Поради това те са съвсем различни. Вече обясних, че според системата, която изучаваме има седем вида хора. Това означава седем степени или категории на съществуване – 1, 2 и 3 и пр. В добавка на това вече познаваме о-фини подразделения. Знаем, че може да има много различно хора №1, 2 и 3. Те могат да живеят изцяло под влияние А или А и В. Могат да бъдат повече под влияние В, отколкото на А. Могат да имат магнетичен център. Възможно е да влязат във връзка с школово влияние С. Могат да бъдат в процес на превръщане в хора №4. Всички тези категории посочват различни нива на съществуване.
Идеята за съществуването е влязла в самата основа на мисленето и говоренето относно човека в религиозната мисъл и всички други деления на хората са били считани за маловажни в сравнение с нея. Хората са били разделяни от една система на езичници, еретици и невярващи, и от друга – на правоверни, праведници, светии, пророци и пр. Всички тези разделения се отнасят не до възгледите и убежденията, т.е. не до познанието, но до съществуването.
В съвременната мисъл хората не познават идеята за съществуването и различните му нива. Напротив, те вярват, че колкото повече са несъответствията и противоречията в съществуването на един човек, толкова по-блестящ може да бъде. Изобщо, приема се мълчаливо и не винаги само мълчаливо, че един човек може да бъде лъжец, егоист и нечестен, неразумен, извратен и въпреки това да бъде велик учен като философ или като човек на изкуството. Разбира се, това е съвсем невъзможно. Тази несъвместимост между различните черти на едно човешки съществуване, която изобщо е считана за оригиналност, в действителност означава слабост. Човек не може да бъде велик мислител или творец на изкуството, ако има извратен ум, също както не може да бъде шампион по борба или цирков атлет, ако е болен от тежка болест. Широко разпространеното възприемане на идеята, че непоследователността и аморалността означават оригиналност, е отговорно за много научни, артистични и религиозни фалшификации в наше време. Необходимо е ясно да се разбере какво значи съществуване и защо трябва да расте и се развива паралелно с познанието, но независимо от него.
Ако познанието надрастне съществуването или съществуването – познанието, резултатът е винаги едностранно развитие, а то не може да отиде далеч. Непременно стига до някакво вътрешно противоречие от сериозно естество и спира там.
По-късно ще говорим за различните видове и различните резултати от едностранното развитие. Обикновено срещаме в живота само единия вид – т.е. когато познанието е надрастнало съществуването. Резултатът се явява под формата на догматизация на някои идеи и последваща невъзможност за по-нататъшно развитие на познанието поради загуба на разбирането.
Сега ще говорим за разбирането. Какво представлява то?
Опитайте се сами да отговорите и ще видите, че не можете. Винаги сте смесвали разбирането с познанието или добиването на информация. Но да знаеш и да разбираш са две съвсем различни неща.и трябва да се научите да ги различавате.
За да разберете нещо, трябва да разгледате връзката му с някой по-голям обект или по-голямо зло и възможните последици от тази връзка. Разбирането представлява винаги схващането на по-малък проблем във връзка с по-голям.
Например, да предположим, че ви показвам една стара руска сребърна рубла. Това е монета колкото половин крона и по стойност колкото два шилинга и едно пени. Може да я разглеждате, да я изучавате, да отбележите в коя година е направена, да узнаете всичко за царя, чийто портрет е на едната страна, дори да направите химически анализ и да определите точното количество на среброто, съдържащо се в нея. Можете да научите какво значи думата рубла и как е влязла в употреба. Можете да научите всички тези неща и вероятно още много повече, но не ще разберете монетата и значението й, ако не узнаете, че преди Първата световна война разменната й стойност отговаряше на съвременния английски фунт и че съвременната книжна рубла в СССР отговаря в много отношения на английската монета от ¼ пени или по-малко. Ако откриете това, ще разберете нещо относно рублата и може би също относно някои други неща.
Често хората дори мислят, че разбирането означава откриването на име, дума, титла или етикет за ново и неочаквано явление. Това изнамиране или изобретяване на думи за неразбираеми неща няма нищо общо с разбирането.
Ако се попитаме какво означава да разбираме или да не разбираме човека, трябва първо да помислим за момент, че не сме способни да разговаряме с него на собствения ми език. Естествено, двама души, нямащи общ език, не ще се разберат един друг. Те трябва да имат общ език или да се спогодят за някакви знаци и символи, чрез които да означават нещата. Но да допуснем, че по време на разговора с човека не постигнете съгласие относно значението на някои думи, знаци или символи – тогава отново преставате да се разбирате един друг. От това следва принципа, че вие не можете да разбирате човека и да не се съгласявате с него. В обикновен разговор много често казваме: "Разбирам го, но не мога да се съглася с него!" От гледна точка на системата, която изучаваме, това е невъзможно. Ако разбирате човека, вие се съгласявате с него, ако не се съгласявате, вие не го разбирате.
Трудно е да се възприеме тази идея. Оказа се, че тя е трудна и за разбиране.
Както казах преди малко, има две страни у човека, които трябва да се развиват в нормалния ход на еволюцията му – познание и съществуване. Но нито познанието, нито съществуването могат да останат в едно и също състояние. Ако някое от двете не расте все по-голямо и по-силно, то става все по-малко и по-слабо.
Разбирането може да бъде сравнено със средноаритметичното число между познанието и съществуването. То показва необходимостта от едновременен растеж и на двете. Растежът на едното и намаляването на другото не ще измени средното аритметично.
Това също обяснява защо разбиране означава съгласие. Хора, които се разбират един друг трябва да имат не само еднакво познание – те трябва да имат и еднакво съществуване. Само тогава е възможно разбирането взаимно.
Друга погрешна, много разпространена в наше време идея, която хората имат е, че разбирането може да бъде различно.Това е съвсем погрешно от гледна точка на системата. Разбирането не може да бъде различно, може да има само едно разбиране. Останалото е неразбиране или непълно разбиране. Но същевременно хората често мислят, че разбират нещата различно. Можем да видим ежедневни примери за това. Как можем да намерим обяснението на това привидно противоречие?
В действителност няма противоречие. Разбирането означава разбиране на частта по отношение на цялото. Но идеята за цялото може да бъде много различна у хората съобразно тяхното познание и съществуване. Ето защо е необходима системата. Хората се научават да разбират чрез разбирането на системата и всяко нещо в отношение.
Но ако разгледаме нещата от обикновено ниво, без идеята за школа или система, човек трябва да приеме, че има толкова много разбирания, колкото и хора. Всеки разбира всяко нещо по свой собствен път или съобразно с едно или друго механично обучение или навик – но всичко това е субективно и относително разбиране. Пътят към обективното разбиране минава през школовата система и промяната на съществуването. За да обясня това, трябва да се върна към делението на човека на седем категории.
Има голяма разлика между хората №1, 2 и 3 от една страна и хората от по-високи категории от друга страна. В действителност различието е много по-голямо, отколкото можем да си представим. То е толкова голямо, че целият живот от тази гледна точка е разглеждан като раздели в два концентрични кръга – вътрешния и външния кръг на човечеството.
Към вътрешния кръг принадлежат хора №5, 6 и 7, а към външния - №1, 2 и 3. Хората №4 са на прага на вътрешния кръг или между двата кръга.
Вътрешният кръг на свой ред е разделен на три концентрични кръга: към най-малкия вътрешен принадлежат хора №7, към средния - №6 и към най-големия - №5.
Понастоящем това деление не се отнася до нас. За нас трите вътрешни кръга образуват един вътрешен кръг.
Външният кръг, в който живеем ние, има няколко имена, определящи различните негови страни. Той е наречен механичен кръг, защото всичко в него се случва, всичко е механично и хората, които живеят там, са машини. Той е наречен също кръг на объркването на езиците, защото там всички говорят различни езици и не се разбират един друг. Всеки разбира всяко нещо различно.
Стигнахме до много интересна дефиниция на разбирането. То е нещо, което принадлежи на вътрешния кръг на човечеството и съвсем не на нас.
Ако хората от външния кръг схванат, че не се разбират един друг и ако чувстват нужда от разбиране, те трябва да проникнат във вътрешния кръг, защото разбирането между хората е възможно само там.
Школи от различни видове служат като врати, през които хората могат да минат във вътрешните кръгове. Но това проникване е дълга и трудна работа. Една от първите стъпки в тази работа е изучаването на нов език. Това е езикът на вътрешния кръг, на който хората могат да се разбират един друг.
Като стоим извън вътрешния кръг, можем да узнаем само наченките на този език. Но дори тези наченки ще ни помогнат да се разберем по-добре, отколкото без тях. Всеки от трите вътрешни кръга си има свой собствен език. Ние изучаваме езика на най-външния от вътрешните кръгове. Хората, които са в него, изучават езика на средния кръг, а хората от средния кръг – на най-вътрешния. Това може да бъде доказано само чрез по-нататъшно себенаблюдение и себеизучаване. Ако открием, че с изучаването на системата можем да разбираме себе си и други хора, книги и идеи, и особено ако открием, че това ново разбиране се развива, това ще бъде поне знак за възможността за доказателство.
Трябва да помним, че разбирането ни, точно както съзнанието ни, не е винаги на едно и също ниво. То винаги се движи нагоре и надолу. Това значи, че в даден момент разбираме повече, а в друг – по-малко. Ако отбележим тези разлики на разбирането в самите нас, ще можем да разберем, че има възможност: първо – за запазване на по-високите нива на разбирането, и второ – за надвишаването им. Но теоретичното изучаване не е достатъчно. Трябва да работите върху вашето съществуване и върху промяната му. Ако формулирате целта си от гледна точка на желанието си да разбирате други хора, трябва да запомните един много важен школов принцип: можете да разбирате другите хора само до толкова, колкото разбирате себе си и само на нивото на собственото си съществуване. Това значи, че можете да съдите познанието на другите хора, но не можете да съдите съществуването им. Можете да видите само толкова, колкото има във вас самите, Но хората винаги грешат, като мислят, че могат да съдят съществуването на други хора. В действителност, ако те искат да срещнат хора с по-високо развитие от тях, трябва да работят целенасочено за изменението на съществуването си.
Сега трябва да се върнем към изучаването на центровете и вниманието и самозапомнянето, защото те са единствените пътища за разбирането.
Освен делението на две части – положителна и отрицателна, което както видяхме, не е еднакво във всички центрове, всеки от четирите центъра е разделен на три части. Тези три части отговарят на дефиницията на самите центрове.
Първата част е механична, включваща двигателния и инстинктивния принцип, или единият от тях – доминиращ, втората е емоционална и третата е интелектуална. Центърът е разделен на положителна и отрицателна части.Всяка от тези две части е разделена на три части. Така интелектуалният център се дели на шест части. Всяка от тези шест части на свой ред е разделена на три части: механична, емоционална и интелектуална. За това подразделение ще говорим по-нататък, а за механичната част на интелектуалния център ще говорим сега.
Разделянето на центъра на три части е много просто. Механичната част работи почти автоматично, тя не изисква никакво внимание. Но поради това тя не може да се приспособи към промяната в условията, не може "да мисли" и продължава да работи по начина, по който е започнала, дори когато условията са напълно променени.
В интелектуалния център механичната част включва в себе си цялата работа по регистриране на впечетленията, спомените и асоциациите. Това е всичко, което тя би могла да върши нормално, т.е. когато другите части вършат своята работа. Тя никога не би могла да отговори на въпроси, отправени към целия център, нито да се опита да разреши неговите проблеми и никога не би могла да реши нищо. Фактически за нещастие тя е винаги готова да решава и винаги отговаря на въпроси от всякакъв вид по много ограничен начин, с готови фрази, с жаргонни изрази, отчасти лозунги. Всички тези неща и много други елементи на обикновените ни реакции са работа на механичната част на интелектуалния център. Тази част е наречена "формиращ апарат" и понякога – "формиращ център". Много хора, особено №1, т.е. огромното мнозинство от човечеството, изживяват целия си живот само с формиращия апарат, с никога недокоснати други части на интелектуалния им център. За всички непосредствени нужди на живота, за получаване на влияния А и за отговаряне на тях, както и за изопачаване и отхвърляне на влияния С, формиращия апарат е съвсем достатъчен.
Винаги е възможно да се познае формиращото мислене. Например формиращия център може да брои само до две. Той винаги дели всяко нещо на две – "болшевизъм и фашизъм", "работници и буржоазия", "пролетарии и капиталисти" и пр. Ние притежаваме най-съвременни лозунги от формиращото мислене и не само лозунги, но и всички съвременни общодостъпни теории. Може да се каже, че във всички времена всички общоизвестни теории са формиращи.
Емоционалната част на интелектуалния център се състои главно от това, което е наречено интелектуално чувство, т.е. желание за познание и разбиране, задоволство от познанието, недоволство от незнанието, удоволствие от откривателството и пр., макар че всички тези неща могат да се проявят на твърде различни нива.
Работата на емоционалната част изисква първо внимание, но в тази част на центъра вниманието не изисква никакво усилие. То е привличани о поддържано от самия обект, много често чрез идентификация, която обикновено е наричана интерес, ентусиазъм, страст или преданост. Интелектуалната част на интелектуалния център включва в себе си способността за създаване, строеж, откривателство, изобретателство. Тя не може да работи без внимание, но вниманието в тази част на центъра трябва да бъде поддържано чрез воля и усилие.
Това е главната мярка при изучаване частите на центровете. Ако ги разглеждаме от гледна точка на внимание, ще узнаем веднага в кои части на центровете се намираме. Без внимание, или с блуждаещо внимание сме в механичната част, с внимание, привлечено от обекта на наблюдението или размишлението сме в емоционалната част, с внимание, контролирано о поддържано върху обекта чрез волята сме в интелектуалната част.
Същевременно същият метод ни показва как да накараме интелектуалните части на центровете да работят. Като наблюдаваме вниманието си и като се опитваме да го контролираме, принуждаваме себе си да работим в интелектуалните части на центровете, защото същият принцип се отнася еднакво за всички центрове, въпреки че може да не бъде толкова лесно за да различим интелектуалните части на другите центрове, както например интелектуалната част на инстинктивния център, работеща без всяко внимание, което можем да доловим и контролираме.
Нека да разгледаме емоционалния център. Сега няма да говоря за отрицателните чувства, ще разгледам само делението на центрове на три части: механична, емоционална и интелектуална.
Механичната част се състои от най-евтин вид готов хумор и грубо чувство за комичното, любов към възбудата, към евтините представления, шествия, сантименталност, пребиваване в тълпа, влечение към емоциите на тълпата от всякакъв вид и пълно потъване в по-ниските животински чувства: жестокост, егоизъм, страхливост, завист, ревност и др.
Емоционалната част може да бъде много различна у различните хора. Тя може да включва в себе си чувство за хумор или чувство за комичното, също както религиозно чувство, естетично чувство, морално чувство и в този случай тя може да води към събуждане на съзнанието. Но с идентификацията може да бъде понякога съвсем различна, тя може да бъде много иронична, саркастична, подигравателна, жестока, безразсъдно упорита, порочна и ревнива, само че по не толкова примитивен начин, както в механичната част.
Интелектуалната част на емоционалния център включва (с помощта на интелектуалните части на двигателния и инстинктивния центрове) в себе си способността за артистично творчество в случаите, когато интелектуалните части на двигателния и инстинктивния центрове, които са необходими за проявата на творческа способност, са достатъчно добре обучени; ако по развитието си не отговарят на емоционалния център, тя може да се прояви в сънищата. Това обяснява красивите и артистични сънища у иначе съвсем неартистични хора.
Интелектуалната част на емоционалния център е също така главното място на магнетичния център. Ако магнетичният център съществува само в интелектуалния център или в емоционалната част на емоционалния център, той не може да бъде достатъчно силен и винаги е изложен на грешки и падение. Но интелектуалната част на емоционалния център, когато е напълно развита и работи с пълна сила, е път към по-високите центрове.
Емоционалната част на двигателния център е свързана главно с удоволствието от движението. Любовта към спорта и игрите би трябвало нормално да принадлежи към тази част на двигателния център, но когато идентификацията и другите емоции се смесят с нея, тя рядко остава там, а в най-голямата част от случаите любовта към спорта е в двигателната част на интелектуалния център или на емоционалния център.
И интелектуалната част на двигателния център е много важен и много интересен инструмент. Всеки, които някога е вършил добре някаква физическа работа, каквато и да е тя, знае, че за всеки вид работа са нужни много изобретения. Човек трябва да изобрети свои собствени малки методи за всяко нещо, което прави. Тези изобретения са работа на интелектуалната част на двигателния център. Много изобретения на човека са резултат на нейната работа. Способността за подражаване по воля на гласовете, интонациите и жестовете на хората, която притежават актьорите, също принадлежи на интелектуалната част на двигателния център.
Работата на инстинктивния център е много добре скрита от нас. Действително ние усещаме и можем да наблюдаваме само сетивата и емоционалната час.
Механичната част включва в себе си обикновени усещания, които много често съвсем не забелязваме, но които служат като основа на други усещания; също инстинктивните движения в точното значение на израза – т.е. всички вътрешни движения като кръвообращение, движение на храната в организма и външните и вътрешните рефлекси.
Интелектуалната част е много голяма и важна. В състоянието на самосъзнание или близко до него човек може да влезе във връзка с интелектуалната част на инстинктивния център и да научи много неща за функционирането на телесната машина и възможностите й. Интелектуалната част на инстинктивния център е умът зад цялата работа на организма, ум, съвсем различен от интелектуалния.
Изучаването на частите на центровете и специалните им функции изисква известна степен на самозапомняне. Без самозапомняне човек не може да наблюдава за достатъчно дълго време и достатъчно ясно да чувства и разбере разликата във функциите, принадлежащи към различни части на различни центрове.
Изучаването на вниманието показва частите на центровете по-добре от всичко, но изучаването на вниманието изисква известна степен самозапомняне.
Много скоро ще разберете, че цялата ви работа върху вас самите е свързана със самозапомнянето и че тя не може да се извършва успешно без него. И самозапомнянето е частично събуждане или начало на събуждане. Естествено и това трябва да бъде много ясно, че никаква работа не може да бъде извършена чрез съня.